Ела на този свят, Тъма. Тук, над този град.
Тъма, която никога не ще се разсипеш.
Корал. Черен, черен Корал…
Само няколко мига бяха нужни, докато лейди Енви осъзнае — докато гледаше как се огъват Подпалвачите на мостове под урдоманската атака, — че е разбрала погрешно последните думи на Пикър. Не увереност, нито поза дори. По-скоро черен хумор, изпълнен с фатализъм, явно типичен за тези войници, ала съвсем нов за лейди Енви.
И щом го осъзна, тя се задейства. Небрежен жест с ръка.
Достатъчен, за да разкъса плътта на урдоманските воини.
Рухнаха вкупом.
Но щетите вече бяха нанесени.
На крака бяха останали само двама Мостоваци. И двамата — с тежки рани.
Видя как започнаха да оглеждат падналите си другари, накрая се струпаха при един и го изтеглиха. Само един от падналите все още дишаше значи.
Тежки ботуши по коридора. Някой бързо се приближаваше.
Лейди Енви се навъси, вдигна отново ръката си…
— Стой! — изкрещя Пикър. — Това е Малът! Спин! Насам, кучи синове!
Зад първите двама, които се появиха — явно Малът и Спин, — залитаха още двама войници. Всички бяха ужасно ранени — особено баргастът, от чиято броня бяха останали жалки късове и чието тяло бе цялото в рани и зейнали дупки. Пред очите й той се олюля, смъкна се на колене и оголи зъби в кървава усмивка.
И издъхна.
— Малът!
Едрият мъж се обърна, залитна напред — и лейди Енви видя, че е прободен с меч малко под дясното рамо. Мъжът закрета назад към баргаста.
— Боя се, че за него е много късно — подвикна лейди Енви. — А ти, лечителю — Малът, — силата ти е свършила и го знаеш. Хайде, всички тук при мен, и ще се отплатя. Колкото до теб, Пикър, един по-честен отговор на въпроса ми щеше да доведе до не чак толкова ужасен епизод.
Пикър изтри кръвта от очите си и я изгледа.
— Е — въздъхна лейди Енви, — може би е по-добре, че нямаш спомен за сардоничната си шегичка. Хайде всички при мен…
Изведнъж се олюля, щом магията — Куралд Галайн — се спусна със смазваща сила.
— Надолу! — извика тя. — Трябва да се махнем от това! Бързо!
Четирима, повлекли петия, Подпалвачите на мостове поеха след лейди Енви.
В стената се пръснаха натрошени кости. Туул се олюля, блъсна се в камъка, мечът падна от ръцете му и изтрака на пода.
Мок надигна оръжията си…
… и полетя на една страна във въздуха, превъртя се, оръжията изпаднаха от ръцете му — натресе се в отсрещната стена и рухна върху купчината натрошено дърво и метал.
Туул вдигна глава.
Огромна черна пантера, озъбена в безмълвно ръмжене, пристъпваше безшумно към припадналия сегюле.
— Не, сестро.
Соултейкън се поколеба, после го погледна през рамо.
— Не. Остави го.
Пантерата се завъртя в кръг и се преобрази.
Ала гневът в очите на Килава остана.
— Ти беше победен! Ти! Първият меч?
Туул бавно се наведе да си прибере нащърбения меч.
— Да.
— Той е смъртен!
— Върви в Бездната, Килава. — Той се надигна и отново опря гръб на стената.
— Остави ме да го убия. Сега. Така отново няма да имаш достоен противник.
— О, сестро — въздъхна Туул. — Нима не разбираш? Нашето време отмина. Трябва да освободим мястото си в този свят. Мок — този, когото така небрежно удари изотзад — е Третият. Вторият и Първият са по-добри майстори на меча от него. Разбираш ли ме, Килава? Остави го… остави ги всички.
Обърна се бавно и очите му се спряха на Ток-младши.
Тялото, пронизано като копие от острата греда, не помръдваше.
— Древният бог-вълк е на свобода — каза Килава, след като проследи погледа му. — Можеш ли да го чуеш?
— Не. Не мога.
— Онзи вой вече изпълва друго селение, звукът на раждането. Свят… сътворен от Призовницата. Виж, онова, което сега му вдъхва живот, е нещо друго, нещо съвсем друго.
Нещо изскърца откъм входа и двамата извърнаха глави.
Под арката бе застанала Т’лан Имасс. Пронизана с мечове. Острите й кучешки зъби бяха обковани с мед.
— Къде е тя?
Туул килна глава.
— Кого търсиш, сестро?
— Ти си Онос Т’уулан. — Очите й се спряха на Килава. — А ти си неговата сестра, Онази, която отрече…
Килава презрително изкриви устни.
— И още съм си това.
— Онос Т’уулан, Първи мечо, къде е Призовницата?
— Не знам. Ти коя си?
— Ланас Тог. Трябва да намеря Призовницата.
Туул се отдръпна от стената.
— Тогава ще я търсим заедно, Ланас Тог.
— Глупаци — сопна се Килава.
Стъпки на ноктести лапи зад Ланас Тог — тя се обърна рязко и се дръпна.