Пикър не разбра какво точно има предвид, но и не си направи труда да попита.
Лейди Енви ги забеляза.
— Милата ми лейтенантка! Колко се радвам, че те виждам жива и здрава. Едва ли ще повярваш какво безочие прояви оня белокос, въоръжен до зъби…
— За мен ли се отнасяше това? — попита гърлен глас зад нея.
Аномандър Рейк излезе от сумрака.
— Ако знаех, че си в цитаделата, лейди Енви, щях да спусна Лунния къс чак до долу.
— Ах, какви ужасни думи!
— Какво търсиш тук? — изръмжа Синът на Тъмата.
— Ами, това-онова, любими. Дали не ми изглеждаш доста войнствено настроен този следобед — все още е следобед, нали? Трудно с да се разбере тука.
— Има някаква историйка между тия двамата — прошепна Бленд.
— Тъй ли? — провлече Пикър. — По какво пък разбра?
„Проклетницата — едно петънце няма по телабата й. Това му се вика друг свят. Но ето че стоим тук, една до друга, в този коридор.“
Аномандър Рейк гледаше накриво застаналата пред него жена.
— Какво искаш, Енви?
— Ами, половин континент пропътувах, неблагодарник такъв, за да ти съобщя съдбоносна новина.
— Да я чуем.
Лейди Енви примига и се огледа.
— Тук ли, скъпи? Няма ли да е по-добре някъде по-насаме?
— Не. Чакат ме други неща. Хайде, казвай.
Тя скръсти ръце.
— Добре, обаче само боговете знаят защо си правя труда да пазя все още това щедро настроение…
— Енви…
— Добре, добре. Е, чуй ме тогава, Владелецо на Драгнипур. Скъпият ми баща Драконъс замисля да се изтръгне от оковите в меча. Откъде го знам ли? Кръвта шепне, Аномандър.
— Изненадан съм, че му беше нужно толкова време — изсумтя Господарят на Лунния къс. — Е, и какво от това?
Очите на лейди Енви се разшириха.
— Това перчене лудост ли е? Ако случайно си забравил, двамата адски се постарахме да го заколим първия път!
Пикър се обърна към Бленд и я видя как гледа зяпнала Рейк и Енви.
— Не помня да си направила кой знае какво — отвърна Аномандър Рейк. — Само стоеше отстрани и гледаше битката…
— Точно така! И какво смяташ, че си мисли баща ми за това?
Господарят на Лунния къс сви рамене.
— Той знаеше достатъчно, за да не потърси помощта ти, Енви. Все едно, вслушвам се в предупреждението ти, но не мога да направя почти нищо, поне докато Драконъс наистина не се освободи.
Тъмните очи на жената се присвиха.
— Я ми кажи, скъпи, какво знаеш за Господаря на Колодата — ако изобщо знаеш нещо?
Рейк повдигна вежда.
— Гъноуз Паран ли? Смъртният, който влезе в Драгнипур? Онзи, който прати двете Хрътки на Сянка през портата на Куралд Галайн?
Енви тропна с краче.
— Непоносим си!
Господарят на Тайст Андий й обърна гръб.
— Казахме си достатъчно, Енви.
— Те ще търсят начин да счупят меча!
— Да, биха могли.
— Животът ти зависи от прищявката на някакъв смъртен мъж, така ли?!
Аномандър Рейк я погледна през рамо и каза:
— Е, значи трябва да внимавам. — И продължи към рехавата група Тайст Андий.
Енви изсъска вбесено и затича след него.
Бленд бавно се извърна към Пикър.
— Гъноуз Паран? Капитанът?
— Ще го мислим някой друг път — отвърна Пикър. — Все едно, нас не ни засяга. — Стана от камъка. — Събери ги, Бленд. При северната порта.
— Слушам. Няма да отнеме много време.
— Чакам ви при арката.
— Лейтенант.
— Какво?
— Ти направи каквото можа.
— Не беше достатъчно, нали?
Пикър тръгна, без да дочака отговора й. Тайст Андий й направиха път. Тя се приближи до почернелия свод на портата.
— Един момент.
Обърна се и видя забързалия се към нея Рейк. Извърна неволно очи от твърдия, нечовешки поглед на Тайст Андий.
— Искам да повървя с вас.
Притеснена от неочакваното му внимание, тя хвърли поглед през рамо към лейди Енви, която оглеждаше изпадналия в безсъзнание сегюле. „Храбра жена сте, лейди — даже не трепнахте.“
Синът на Тъмата сигурно беше проследил погледа й, защото въздъхна.
— Точно този разговор не бих искал да го подновявам, лейтенант. А ако тя реши да събуди онзи сегюле — а при сегашното й настроение като нищо може да го направи, — не бих искал и да подновявам онзи стар спор. Предполагам, че вие се каните да се върнете на командната позиция на север от града.
„Така ли? Не бях помисляла за това.“ Кимна.
— Мога ли в такъв случай да ви придружа?
„Богове подземни!“ Пикър вдиша дълбоко и отвърна:
— Боя се, че в момента не сме много приятна компания.
— Така е. Но сте достойна компания.
Погледна го учудена. Той й отвърна с гримаса.
— Съжалявам, че закъснях. А и не допусках, че в цитаделата има малазански войници.
— Не че щеше да има някакво значение, сър. — Тя сви рамене. — Доколкото разбрах, ротите на Дужек не са били пощадени от това, че не бяха в цитаделата.