„Да, можеше да се очаква, че ще го направи, нали? Съжаляваш? Да. И аз.“
— Благодаря ви, сър. Честно казано, не съм толкова стъписан от лошите новини, колкото сигурно си мислите.
— Боя се, че има още. Вашето… ъъъ… положение на изменник е направило дома ви обект на репресии. Не смятам, че сестра ви е имала много голям избор. Чистката е щяла да бъде жестока. Тавори явно е планирала ходовете си от доста време. Знаела е много добре какво предстои. Знатни деца са били… изнасилвани. След това убивани. Заповедта всяко знатно дете под брачна възраст да бъде убито никога не е била официална, може би всъщност Ласийн така и не е разбирала какво става…
— Моля ви, сър, ако Фелисин е мъртва, просто ми го кажете и пропуснете подробностите.
Дужек поклати глава.
— Не, това й е било спестено, капитане. Точно това се опитвам да ви кажа.
— И какво е разменила Тавори, за да спечели това… сър?
— Макар и като новата адюнкта, властта на Тавори е била ограничена. Не е могла да покаже, че проявява определено покровителство… така поне аз разбирам намеренията й.
Паран затвори очи. „Адюнкта Тавори. Е, сестрице, и ти си имаш амбиции, нали?“
— Фелисин?
— Мините на Отатарал, капитане. Не е доживотна присъда, можете да сте сигурен. Щом пожарите в Унта позаглъхнат, не се съмнявам, че ще я върнат тихомълком…
— Стига Тавори да прецени, че няма да застраши репутацията й…
Дужек се ококори.
— Нейната репу…
— Нямам предвид благородниците — те могат да я наричат чудовище, колкото си искат, сигурен съм, че вече го правят — на нея й е все едно. Никога не я е интересувало. Имам предвид професионалната й репутация, командире. В очите на императрицата и двора. За Тавори нищо друго не е от значение. Поради което е много подходяща за адюнкта. — Тонът на Паран беше безизразен, думите — хладно подбрани и спокойни. — Във всеки случай, както сам казахте, тя е била принудена да се справи със ситуацията, а колкото до ситуацията… аз съм виновен за всичко това, сър. Чистката — насилията, убийствата, смъртта на родителите ми, и всичко, което трябва да преживее Фелисин.
— Капитане…
— Няма нищо. — Паран се усмихна. — Децата на родителите ми са, до едно, способни да се справят буквално с всичко. Можем да преживеем последствията. Навярно ни липсва обичайната съвест, може пък наистина да сме чудовища. Благодаря ви за вестите, командире. Как минаха преговорите? — Паран се постара да направи всичко, за да пренебрегне тихата скръб в очите на Дужек.
— Добре минаха, капитане — промълви старецът. — Вие ще тръгнете след два дни, след това Бързия Бен ще ви настигне. Не се съмнявам, че войниците ви са готови за…
— Да, сър. Готови са.
— Много добре. Това е всичко, капитане.
Мракът се спусна като тих саван. Паран стоеше на върха на най-голямата гробна могила и най-кроткият от всички ветрове галеше лицето му. Беше успял да излезе от лагера, без да се натъкне на Уискиджак и Мостоваците. Нощта някак го приканваше към самота и се чувстваше добре на билото на този масов гроб, с всички отекващи спомени за болка, мъка и отчаяние.
„Сред тези мъртви под нозете ми, колко ли зрели мъже и жени са призовавали майките си?“
„Смъртта и умирането ни превръщат отново в деца, всъщност за последен път, с този наш последен плач. Не един философ е твърдял, че си оставаме завинаги деца, далече под натрупалите се пластове на бронята на зрелостта.“
„Бронята те стяга, ограничава тялото и душата в него. Но също така те брани. Затъпява ударите. Сетивата губят остротата си, остават ни само болезнените отоци, но след време и отоците изчезват.“
Килна глава назад и мускулите на врата и раменете му писнаха от болка. Взря се в небето и примига от болката на стегналата се плът, стиснала костите му като каторжнически пранги.
„Но няма спасение, нали? Спомени и разкрития се утаяват като отрова, никога не ще я изхвърлиш от себе си.“ Вдиша дълбоко прохладния въздух, сякаш искаше да улови в дъха на звездите студения им поглед и равнодушната им жестокост. „Никакъв дар няма в страданието. Свидетели са Тайст Андий.“
„Е, стомахът поне се успокои… трупа, подозирам, нов пристъп, който ще насълзи очите ми…“
Прилепи прелитаха в мрака, кръжаха и ловяха мушици в своя летящ пир. Светлините на Пейл примигваха на юг като гаснещо огнище. Далече на запад се издигаха гърбиците на планините Морант. Паран бавно осъзна, че е притиснал ръце до корема си, сякаш се мъчи да задържи всичко това в себе си. Не беше ревлив, нито имаше повод да се надсмива над себе си. Беше роден за грижливо изваяно, хладно безпристрастие, възпитание, което обучението му на войник само беше укрепило. „Ако тези неща са качества, значи ме е надминала. Тавори, ти наистина го владееш до съвършенство. О, скъпа ми Фелисин, що за живот те е сполетял? Няма я пазещата прегръдка на знатността, това поне е сигурно.“