Паран сви рамене.
— Рейк използва онзи черен меч. Когато уби Хрътките. Последвах ги… в онзи меч. Духовете на Хрътките бяха в капан, оковани с всички… всички други. Мисля, че ги освободих. Не мога да съм сигурен в това… знам само, че накрая се озовах някъде другаде. Не окован.
— А те върнаха ли се на този свят?
— Не знам. Джен’айсънд Ръл… защо трябва да е толкова важно, че съм се скитал в този меч?
— Не питаш подходящия човек, капитане — изсумтя Уискиджак. — Просто повторих думите на Силвърфокс. Но ми хрумна още нещо. — Той пристъпи към него. — Нито дума за това на Тайст Андий — нито на Корлат, нито на Аномандър Рейк. Синът на Мрака е непредвидим кучи син, помни ми думата. И ако легендата за Драгнипур е вярна, проклятието му е в това, че никой не може да се измъкне от кошмарния му затвор — душите им са оковани… завинаги. Ти си преодолял това с хитрина и може би и Хрътките — също. Създал си… тревожен прецедент.
Паран се усмихна горчиво в тъмното.
— Хитрина. Да, много неща надхитрих, дори смъртта. — „Но не и болката. Не, спасението от нея все още ми убягва.“ — Мислите ли, че Рейк се утешава с вярата, че неговият меч е… окончателен?
— Изглежда вероятно, Гъноуз Паран. Нали?
Капитанът въздъхна.
— Да.
— Е. Да ходим да се срещнем със Силвърфокс.
— Не.
— Проклет да си, Паран — изръмжа Уискиджак. — Много по-важно е от това дали ще се гледате със светнали оченца. Това дете е обладано от мощ и тя е… огромна и непозната. Каллор я гледа с убийствен поглед. Силвърфокс е в опасност. Въпросът е дали ще я защитим, или ще стоим настрана? Върховният крал я нарича „гнусно създание“, капитане. Ако Каладън Бруд обърне гръб в неподходящия момент…
— Той ще я убие? Защо?
— Бои се от силата в нея, доколкото разбирам.
— Дъх на Гуглата, та тя е само… — Замълча, осъзнал фалша на твърдението си. „Само дете? Едва ли.“ — Да я опазим от Каллор, казахте. Но такава позиция е рискована, командире. Кой е на наша страна?
— Корлат. А следователно — всички Тайст Андий.
— Аномандър Рейк?
— Това все още е неизвестно. Недоверието на Корлат към Каллор, съчетано с приятелството й с мхаби, я е довело до това решение. Казва, че ще поговори с господаря си, щом пристигне…
— Ще пристигне?
— Да. Рано утре, вероятно, и ако наистина стане така, постарай се да го избягваш.
Паран кимна. „Една среща с него вече ми стига.“
— А пълководецът?
— Колебае се, според нас. Но Бруд има нужда от ривите и стадата им бедерини. Поне засега той остава главният защитник на момичето.
— А какво мисли Дужек за всичко това? — попита капитанът.
— Чака твоето решение.
— Моето? Беру да ни пази, командире… не съм нито маг, нито жрец. Нито мога да предскажа бъдещето на това дете.
— Татърсейл обитава тялото на Силвърфокс, Паран. Тя трябва да бъде извлечена… на преден план.
— Защото Татърсейл никога няма да ни предаде. Да. Сега разбирам.
— Не е нужно да говориш толкова окаяно, Паран.
„Нима? А ако ти беше на мое място, Уискиджак?“
— Добре. Водете тогава.
— Изглежда — подхвърли Уискиджак, — ще трябва да те издигнем в ранг равен на моя, капитане, поне за да преодолеем объркването ти кой точно командва тук.
Пристигането им стана тихо и крадешком — поведоха конете си през лагера без никаква шумотевица. Малцината Тайст Андий, останали извън шатрите си, не им обърнаха внимание. Сержант Анци поведе главната група Мостоваци да приберат конете, а ефрейтор Пикър, Деторан, Бленд, Тротс и Хедж се шмугнаха из притъмнелия стан, за да намерят командната шатра на Бруд. Спиндъл ги чакаше пред входа.
Пикър му кимна и магът, загърнат във вонящата си власеница и с придърпана на главата също толкова мръсна качулка, се обърна към входа, направи няколко жеста и се изплю на платното. После се извърна, ухили се на Пикър и им кимна да влизат.
Хедж сръга ефрейторката и завъртя очи.
Знаеше, че вътре има две помещения и че пълководецът спи в задното. „Дано.“ Огледа се за Бленд… „Проклятие, къде се дяна тя? Само допреди миг беше тук и…“
Два пръста стиснаха Пикър за рамото и тя трепна. Бленд до нея се усмихна и устата й изсипа тих порой от ругатни. Усмивката на Бленд се разшири, после тя пристъпи към входа, клекна и заразвързва кожените каишки.
Пикър се огледа. Деторан и Тротс стояха един до друг няколко крачки по-назад, и двамата приведени и нащрек.
Хедж отново я сръга, пак се обърна към шатрата и видя, че Бленд е отворила.
„Е, добре. Да започваме.“
Поведе Бленд, след нея — Спиндъл, после — Хедж. Пикър махна на Напан и баргаста да тръгнат напред и пристъпи след тях в тъмното на шатрата.