— А Несвързаните в Колодата?
Момичето сви рамене.
— Отпаднали цветове? Налагането на шанса, на случайни сили? Азатите, както и Колодата, представляват налагане на ред, но дори редът се нуждае от свобода, иначе ще се втвърди и ще стане чуплив.
— И къде във всичко това според теб се вмествам аз? Та аз съм нищо, Силвърфокс. Един спънат смъртен.
„Богове, не ме вкарвайте в това — всичко това, към което ме тласкате. Моля ви.“
— Мислила съм дълго и упорито над това, Паран. Аномандър Рейк е Рицарят на Дома на Мрак, но къде е самият Дом? Преди всичко останало е съществувала Тъмнина, Майката, която е родила всичко. Тъй че трябва да е древно място, Крепост, или навярно се е появило преди самите Крепости. Средоточие към портала на Куралд Галайн… неоткрито, потайно, първата рана, с душа, заклещена в зева му, за да го запечата.
— Душа — промълви Паран и мраз полази по гръбнака му. — Или легион от души…
Дъхът излезе със съсък от устата на Силвърфокс.
— Преди Домовете е имало Крепости — с безмилостна логика продължи Паран. — И едните, и другите — приковани на място, неподвижни. Установени. Преди установяването… имало е скиталчество. Дом от Крепост, Крепост от… движещ се портал, непрестанно движение… — Стисна очи. — Фургон, огъващ се под тежестта на безброй души, за да запечата портала към Тъмнината… — „А аз отпратих две Хрътки през тази рана, видях я как се разпука… кълна се в Бездната…“
— Паран, нещо се е случило… с Драконовата колода. Появила се е нова карта. Необвързана засега, властна. Колодата никога не е имала… господар. — Тя го погледна в очите. — Вече съм убедена, че си има. Ти.
Той се взря в нея — първо с неверие, после — с укор.
— Глупости, Татър… Силвърфокс. Не може да съм аз. Грешиш. Трябва да си…
— Не съм. Ръката ми бе поведена да изрисува картата, която си ти…
— Каква карта?
Тя не му отговори. Продължи, все едно че не беше го чула.
— Дали Азатът ме поведе? Или някоя друга сила? Не знам, Джен’айсънд Ръл, Скиталецо в Меча… Ти си нов Необвързан, Гъноуз Паран. Случайно роден, или с някаква цел, която е известна само на Азата. Трябва да намериш отговора за своето сътворяване, трябва да откриеш целта, стояща зад това, в което си се превърнал.
Веждите му се вдигнаха в насмешка.
— Налагаш ми изпитание? Стига, Силвърфокс. Жалките, лишени от цел хора като мен не тръгват на подвизи. Това е за героите с огнените погледи в епическите поеми. Не вярвам в никакви цели — вече не. Те не са нищо друго освен самозаблуда. Наложиш ли ми тази задача, ще бъдеш горчиво разочарована. Също и Азатът.
— Започнала е невидима война, Паран. Самите лабиринти са под атака — усещам натиска в Драконовата колода, макар че още не съм докосвала такава. Цяла армия се… сбира, а ти — войникът — ти си от тази армия.
„О, да. Сега говори Татърсейл.“
— Достатъчно войни имам за водене, Силвърфокс.
Тя се взря в него с блеснали очи.
— Може би, Гъноуз Паран, всички те са една и съща война.
— Не съм Дужек, нито Бруд. Не мога да се справя с всички тези… кампании. Това… това ме разкъсва.
— Знам. Не можеш да скриеш от мен болката си — виждам я в лицето ти и тя разбива сърцето ми.
Той извърна очи.
— А ме терзаят и сънища… за дете, в една рана. Пищи.
— Бягаш ли от това дете?
— Да — призна той с треперещ глас. — Писъците са… ужасни.
— Трябва да тичаш към детето, любов моя. Бягството ще спре сърцето ти.
Извърна се към нея. „Любов моя. Думи, за да изкусят сърцето ми.“
— Кое е това дете?
Тя поклати глава.
— Не знам. Жертва в невидимата война навярно. — Усмихна се тъжно. — Куражът ти е бил изпитван вече, Паран. И не ти е изменил.
— Винаги има първи път — намръщи се той.
— Ти си Скиталецът в Меча. Картата съществува.
— Не ме интересува.
— Нея — също — отвърна тя. — Нямаш избор…
Той кипна.
— Нищо ново в това! Е, питай Опонн колко добре се справих! — Изсмя се горчиво. — Съмнявам се, че ще се оправят някога. Грешният избор, Татърсейл, винаги съм бил грешният избор!
Тя го погледна с вбесяващо спокойствие. И сви рамене.
Сломен, Паран извърна лице. Погледът му се спря на мхаби, Уискиджак, Малът и Бързия Бен. През цялото време четиримата не бяха помръднали. От търпението им — „проклятие, вярата им“ — му се дощя да закрещи. „Грешен избор, проклети да сте. Всички.“ Но знаеше, че няма да го чуят.
— Нищо не знам за Драконовата колода — промълви унило.
— Ако имаме време, ще те уча. Ако не — ще се оправиш сам.