На десетина крачки от тях лумнаха искри, но светлината не беше достатъчна, та Ток да различи нещо повече от смътното въртене на ръце и рамене. Погледна към Мок и Сену. Сену си клечеше до огъня и кротко въртеше шишовете. Най-старият с двете шарки стоеше неподвижно и гледаше дуела — макар че едва ли виждаше повече от Ток. „Сигурно не му и трябва…“
Още искри заваляха в нощта.
Лейди Енви потисна кикота си с шепа.
— Доколкото схващам, можете да виждате в тъмното, мадам — измърмори Ток.
— О, да. Дуелът е необикновен — никога не бях… не, по-сложно е. Стар спомен, утаил се, когато за първи път разбереш, че тези са сегюле. Аномандър Рейк веднъж кръстоса меч с двайсетина сегюле, един след друг. Посетил неканен острова им и не знаел нищо за тях. Приел човешка форма, направил си маска и тръгнал по главната улица на града. Нали си е нагъл по нрав, не проявил уважение към никой, който му се изпречвал на пътя…
Нов трясък и искри осветиха нощта, последвани от пъшкане. Мечовете отново се сблъскаха.
— Две камбани. Толкова продължило гостуването на Рейк на острова. Описа ми колко свирепо е минал този къс срок и отчаянието и умората, принудили го да се оттегли в лабиринта си, макар и само за да укроти разтуптяното си сърце.
— Черния меч — изхриптя студен глас.
Обърнаха се и видяха, че Мок ги гледа.
— Това беше преди столетия — каза лейди Енви.
— Споменът за достойните противници не заглъхва при сегюле, господарке.
— Рейк каза, че последният мечоносец, с когото се сразил, носел маска със седем символа.
Мок кимна и каза:
— Маската още го чака. Черния меч държи Седма позиция. Господарке, можете да му предадете да си я поиска.
Тя се усмихна.
— Може би скоро ще имаш възможност да му предадеш поканата лично.
— Това не е покана, господарке. Настояване е.
Смехът й бе сърдечен и мил.
— Скъпи мой, на този свят не съществува никой, когото Господарят на Мрака да не срещне, без да му трепне окото. Приеми го като предупреждение.
— Тогава мечовете ни ще се кръстосат, господарке. Той е Седма. Аз съм Трета.
Тя го изгледа, скръстила ръце.
— О, нима? Знаеш ли къде свършиха накрая душите на двайсетимата сегюле, след като той ги уби… включително и на Седмия? Оковани в меча Драгнипур, там свършиха. За вечни времена. Наистина ли държиш да отидеш при тях, Мок?
В тъмното оттатък огъня се чу силно изтупване, след което настъпи тишина.
— Сегюле, които умират, се провалят — отвърна Мок. — Ние не мислим за пораженците между нас.
— Това включва ли и брат ти? — кротко попита Ток.
Туул се беше появил, с кремъчния меч в лявата си ръка — а с дясната влачеше за яката тялото на Турули, с увиснала глава. Вълчицата и псето се тътреха зад него, подвили опашки.
— Да не си убил слугата ми, Т’лан Имасс? — попита лейди Енви.
— Не — отвърна Туул. — Счупена китка, счупени ребра, няколко удара по главата. Мисля, че ще се оправи. Рано или късно.
— Е, да, но това не ме устройва, боя се. Донеси го тук, моля те. При мен.
— Няма да бъде церен с магии — отсече Мок.
И тогава нервите на дамата не издържаха. От нея изригна яростна вълна, която помете Мок — отхвърли го във въздуха. Той тупна тежко на земята и блесналият гняв в очите й угасна.
— Слугите не могат да ми казват какво да правя! Напомням ти къде ти е мястото, Мок. Вярвам, че веднъж стига. — Насочи отново вниманието си към Турули. — Ще го изцеря, разбира се. В края на краищата — продължи с по-кротък тон, — както знае всяка изискана дама, трима слуги са абсолютният минимум. — И опря длан на гърдите на сегюле.
Турули изстена.
Ток се обърна към Туул и възкликна:
— Дъх на Гуглата, ти си го накълцал!
— Отдавна не бях срещал толкова достоен противник — отвърна Туул. — Още по-предизвикателното беше, че използвах тъпото на меча си.
Мок, който тъкмо се изправяше, се вцепени и изгледа немрящия воин.
„Проклет да съм, Туул, успя да сащисаш и Третия.“
— Никакви дуели повече тази нощ — заяви строго лейди Енви. — Следващия път няма да сдържам гнева си.
Мок изобщо не реагира.
Лейди Енви се надигна с въздишка.
— Турули е изцерен. Колко се уморих! Сену, миличък, извади чиниите и приборите. И червения илайн. Заслужили сме си една хубава, кротка вечеря, според мен. — И се усмихна мило на Ток. — Придружена от остроумна беседа, нали?
Този път беше негов ред да изстене.
Тримата конници спряха на върха на ниския хълм. Уискиджак обърна коня си към Пейл и се загледа в далечината, стиснал зъби.
Бързия Бен мълчеше; гледаше сивобрадия командир, стария си приятел, с най-пълно разбиране. „На този хълм дойдохме, за да приберем Хеърлок. Сред камарите празни доспехи — богове, още са там, гният в тревата — и магьосницата Татърсейл, последната останала жива от кадъра. Тъкмо бяхме изпълзели от срутилите се тунели, като бяхме оставили след себе си заровени стотици братя и сестри. Изгаряхме от гняв… изгаряхме от ясното съзнание, че сме предадени.“