„Ето там, онази голяма шатра… знам я. В нея ривите подготвят мъртвите Тайст Андий.“ Сви криле и се спусна надолу.
Кацна на няколко крачки от входа. Входът беше здраво завързан, но кожените каишки и възлите им бяха жалки препятствия за острия й клюн. Само след няколко мига тя се озова вътре, заподскача безшумно и невидимо под огромната маса — маса, която позна и се изкиска безмълвно — и между няколкото разхвърляни безразборно нара.
Четири фигури бяха насядали на масата над нея, шепнеха и мърмореха. Приглушеното тракане на дървени карти отекна до слуха й и тя килна глава.
— Ето пак — гробовно изхриптя женски глас. — Сигурен ли си, че ги разбърка добре, Спин?
— Ти ще… Разбира се, ефрейтор. Престани да ме питаш. Виж вече четири пъти, всеки път различно подреждане, и е просто. Обелиск доминира — в центъра е долменът на времето. Активен е, ясно е като бял ден — за първи път от десетилетия…
— Не е ли възможно да е някакво неприятно объркване? — намеси се друг глас. — Спин, на теб все пак не ти иде отръки като на Фид…
— Престани, Хедж — отсече ефрейторката. — Спиндъл е гледал достатъчно, за да свърши работата както трябва, вярвай ми.
— Нали току-що каза…
— Млъкни.
— Освен това — измърмори Спиндъл, — вече ви казах, новата карта е с постоянно влияние — тя е лепилото, което държи всичко заедно, и след като го разбереш, всичко се намества.
— Лепилото, викаш — проговори замислено четвъртият, последен глас — също на жена. — Свързана ли е с нов асцендент според теб?
— Затруднен съм, Бленд — въздъхна Спиндъл. — Казах постоянно влияние, но не съм казал, че знам вида на това влияние. Не го знам, и не защото не съм достатъчно добър. Все едно че… още не се е събудило. Пасивно присъствие, засега. Нищо повече. Но събуди ли се… предполагам, че ще стане доста напечено.
— Та какво виждаме сега тука, маг? — попита ефрейторката.
— Същото като преди. Войник от Върховен дом Смърт, вдясно на Обелиск. Маг на Сянка тук — при това за пръв път, — голяма измама според мен. У Капитана на Върховен дом Светлина има някаква надежда, но е засенчен от Херолд на Гугла — макар и не пряко, дистанцирано е, според мен. Убиецът на Върховен дом Сянка сякаш е придобил ново лице, намеква ми нещо за… адски ми е познато това лице.
Тъй нареченият Хедж изсумтя.
— Май трябва да въведем Бързия Бен в това…
— Точно така! — изсъска Спиндъл. — Лицето на убиеца — това е Калам!
— Кучият му син! — изръмжа Хедж. — Подозирах го — него и Фид, как се измъкнаха — знаете какво означава това, нали…
— Можем да предположим — промърмори недоволно ефрейторката. — Но другото е ясно, Спин, нали?
— Мда. Седемте града скоро ще се вдигнат — може и да е станало вече. Вихърът… Гуглата в този момент сигурно се хили. Доста свирепо.
— Имам няколко въпроса за Бързия Бен — каза Хедж. — Не само аз.
— Трябва да го помолите да види и новата карта — рече Спиндъл. — Ако няма нещо против, да се пъхне долу и да погледне.
— Да…
„Нова карта от Драконовата колода?“ Старата врана килна отново глава и се замисли. Новите карти значеха неприятност, особено силните. Домът на Сянка беше достатъчно доказателство за това… Очите й — първо едното, после, след като килна още повече глава — и другото, бавно се фокусираха, умът й се измъкна от абстрактното си селение и накрая се спря на долницата на масата.
И тя видя две човешки очи, с боята, блеснала като жива, вторачени в нея.
Мхаби излезе от шатрата със замъглен от умора ум. Силвърфокс беше заспала в стола си при едно от многословните описания на Круппе за поредната особеност в Договорните правила на Търговска гилдия Тригали и мхаби реши да не я буди.
Всъщност тя от доста време копнееше да се отдели от дъщеря си. Натискът около Силвърфокс се усилваше, онази несекваща нужда, която изпиваше все повече жизнения й дух. Този жалък опит за спасение беше, разбира се, безсмислен. Нуждата беше безгранична и никакво мислимо разстояние не можеше да доведе до промяна. Бягството й от шатрата и от дъщеря й беше само символично.
Тъпа и непрестанна болка пронизваше костите й, спадаше и връхлиташе наново, и можеше временно да я избегне само в най-дълбокия сън — сън, какъвто вече започваше да й убягва.
Паран се приближи до нея и каза:
— Искам да ви попитам нещо, мхаби, и ще ви оставя на мира.
„Ех, бедни ми освирепели войнико. Какво ли ще поискаш да ти отговоря?“
— Какво искате да научите, капитане?
Паран зарея поглед към заспалия лагер.
— Ако някой поиска да скрие една маса…
Тя примигна и се усмихна.
— Ще ги намерите в шатрата на Плащаниците — в момента е празна. Елате, ще ви заведа.