— Само ми покажете посоката…
— Ходенето облекчава болките, капитане. Насам. — Тя тръгна между първата редица шатри. — Вие разбудихте Татърсейл — заяви след малко. — Като доминираща личност в дъщеря ми. Мисля, че съм доволна от този развой.
— Радвам се, мхаби.
— Що за човек беше магьосницата, капитане?
— Щедра… може би прекалено. Високо уважаван кадрови маг. Всъщност всички я харесваха.
„О, сър, толкова много таите в себе си, оковано и в мрак. Сдържаността е слабост, а не добродетел — не го ли разбирате?“
Той продължи:
— От гледна точка на ривите, сигурно възприемате малазанските сили на този континент като някакво жестоко, неумолимо чудовище, което поглъща град след град. Но изобщо не е така. Зле снабдена, често пъти срещу по-многоброен противник, на непознати територии — общо взето армията на Едноръкия беше сдъвкана на късове. Идването на Бруд, на Тайст Андий и Пурпурната гвардия спря кампанията. Кадровите магове често се оказваха единственото, стоящо между Воинството и унищожението.
— Все пак разполагаха с морантите…
— Е, да, макар че те не са толкова благонадеждни, колкото си мислите. Все пак техните алхимични муниции промениха характера на войната, да не говорим за подвижността на техните кворли. Воинството започна да разчита много и на двете.
— Аха, виждам смътен блясък на фенер от Плащаницата — ето там, право напред. Имаше слухове, че с морантите не всичко е наред…
Паран я погледна и сви рамене.
— Стана разкол, предизвикаха го няколкото тежки поражения, понесени от елитните им части, Златните. В момента на наша страна са Черните, макар че и Сините се приближават по море към Седемте града.
Залитащият Велик гарван, показал се от входа на траурната шатра, ги сепна. Старата се олюля като пияна и тупна по гърди на три крачки от мхаби и малазанеца. Главата й се изви нагоре и едното й око се закова в Паран.
— Ти! — изсъска тя, разпери огромните си криле и подскочи във въздуха. Тежките, свирепи плясъци на крилете й я издигнаха в тъмното. След миг изчезна.
Мхаби изгледа капитана. Беше се намръщил.
— Предния път Старата не показа признаци, че се страхува от вас.
Паран сви рамене.
Откъм Плащаницата отекнаха гласове и миг след това оттам се изсипаха хора, първият — жена — носеше фенер.
— Спри — изръмжа капитанът.
Жената трепна и щом го позна, се тупна по гърдите във войнишки поздрав.
— Сър. Току-що направихме откритие — в тази шатра, сър. Крадената маса беше намерена.
— Нима? — ехидно попита Паран. — Браво, ефрейтор. Вие и отделението ви сте проявили удивително усърдие.
— Благодаря, сър.
Капитанът закрачи към шатрата.
— Вътре е, казваш?
— Да, сър.
— Е, военното приличие налага веднага да я върнем на пълководеца, не сте ли съгласна, Пикър?
— Абсолютно, сър.
Паран спря и огледа войниците.
— Хедж, Спиндъл, Бленд. Всичко четирима. Вярвам, че ще се справите.
Ефрейтор Пикър примига.
— Сър?
— Да пренесете масата, разбира се.
— Ъъъ, разрешете да доложа. Може ли да намерим още няколко души?
— Не мисля. Тръгваме утре рано и искам цялата рота да отпочине добре, тъй че да не смущаваме съня им. На вас четиримата едва ли ще ви отнеме повече от час, с което ще ви остане и време да си стегнете снаряжението. Е, нямате много време, ефрейтор.
— Слушам, сър. — Пикър изгледа мрачно войниците. — Плюйте си на ръцете, че работа ни чака. Спиндъл, проблем ли имаш?
Спиндъл гледаше Паран, зяпнал.
— Спиндъл?
— Идиот — прошепна магът.
— Войник! — викна Пикър.
— Как можах да го пропусна? Та това е той! Ясно е като…
Пикър пристъпи към него и го зашлеви през лицето.
— Казвай, проклет да си!
Спиндъл я изгледа навъсено.
— Да не си ме ударила повече, че ще съжалиш за цял живот.
Ефрейторката не трепна.
— Следващия път така ще те ударя, че няма да можеш да станеш. И следващата ти закана ще е последната, ясна ли съм?
Магът се съвзе и отново се втренчи в Паран.
— Всичко ще се промени. Все още може да не се случи. Трябва да помисля. Бързия Бен…
— Спиндъл!
Той трепна, после рязко кимна на ефрейторката.
— Да вдигаме масата. Да. Веднага. Хайде — Хедж, Бленд.
Мхаби изчака, докато четиримата отново влязат в Плащаницата, и се обърна към Паран.
— Какво означаваше всичко това, капитане?
— Представа нямам.
— За оная маса трябват повече от четирима души.
— И аз така мисля.
— Но няма да ги осигурите?
Той я изгледа.
— Не. Гуглата да ги вземе дано, та те я откраднаха в края на краищата.
До съмване оставаше една камбана. След като остави Пикър и отделението й да си изпълнят задачата и се раздели с мхаби, Паран тръгна към бивака на Мостоваците, разположен в най-южния край на лагера на Бруд. Неколцината уморени войници на пост му отдадоха вяло чест.