— Предпазливи слова, но разумни. А вие кой ще да сте, сър?
— Просто войник, Сине на тъмнината, дошъл да прибере своя капитан.
В този момент Круппе се измъкна от мърморещата, несъмнено натъртена тълпа, послужила за омекотяване на падането му, изтупа прахта от коприните си, закрачи сякаш без да знае накъде и спря точно пред коленичилия Паран и Аномандър Рейк. Вдигна глава и примига като бухал.
— Какъв невероятен край на дрямката на Круппе след сладката му закуска! Срещата да не би да приключи?
Капитан Паран остана безчувствен към силата, струяща в него. Пропадаше и пропадаше в ума си. След това се стовари върху каменни плочи и трясъкът на бронята отекна в главата му. Болката беше изчезнала. Задъхан и неудържимо треперещ, той вдигна глава.
На смътната светлина на отразените фенери видя, че лежи проснат в някакъв нисък тесен коридор. Тежка двойна врата разполовяваше странно неравната стена вдясно. Вляво, срещу вратата, имаше широк вход, с ниши по стените от двете му страни. Камъкът навсякъде като че ли беше груб, недялан, наподобяваше дървесна кора. В отсрещния край, на около осем крачки от него, се виждаше по-тежка врата, обкована с бронз — почерняла и очукана. Пред прага й лежаха две неподвижни тела.
„Къде съм? Какво става?“
Бавно се надигна и се подпря на стената. Погледът му се върна на двете фигури пред бронзовата врата и той се затътри натам.
Отсамният беше мъж, в плътно прилепналите дрехи на наемен убиец; тясното му, гладко обръснато лице бе отпуснато в блажено изражение, дългите му черни плитки бяха все още лъскави от масло. До краката му — старовремски арбалет.
До него лежеше жена — с проснато и омачкано наметало, все едно че мъжът я беше влачил към прага. На челото й блестеше влажна грозна рана, а ако можеше да се съди по петната кръв по каменните плочи, понесла беше и други рани.
„И двамата са дару… чакай, мъжа съм го виждал. На празненството у Симтал… И жената! Тя е Майсторът на Гилдията…“
Ралик Ном и Воркан — бяха изчезнали в онази нощ на злощастното празненство. „Значи съм в Даруджистан. Така трябва да е.“
Думите на Силвърфокс се върнаха в ума му и отекнаха със своята истинност. Паран се намръщи. „Масата… картата, с моя образ, нарисуван на нея. Джен’айсънд Ръл, Необвързаният, новодошлият в Драконовата колода… неведоми сили. Влизал съм в меч. Изглежда, вече мога да влизам… навсякъде.“
„А и това място. Това място… Намирам се в Дома Финнест. Богове, аз съм в Дом на Азата!“
Чу някакво шумолене откъм двойната врата отсреща, бавно се обърна и посегна към меча си.
Вратата се разтвори широко.
Паран изсъска, отстъпи назад и измъкна меча.
Джагът, застанал пред него, беше почти безплътен, с криви щръкнали ребра, окапала на места кожа и провиснали мускули. Мършавото му раздрано лице се сгърчи, щом оголи бивните си.
— Добре дошъл — изръмжа той. — Аз съм Раест. Страж, затворник, прокълнат. Азатът те поздравява, доколкото може да те поздрави потящият се камък. Виждам, че за разлика от двамата спящи на прага, нямаш нужда от врати. Тъй да бъде. — Залитна още крачка напред и килна глава. — А, ти не си тук истински. Само духом.
— Щом казваш. — Мислите му бързо се върнаха към онази последна нощ на празненството. Погромът в градината на имението. Спомени за магия, за взривове и неочакваното му пътуване в селението на Меча, Хрътките и Котильон. „Пътуване също като това…“ Изгледа стоящия пред него джаг. „Гуглата да ме вземе дано, това същество е Джагътският тиран — онзи, дето го освободи Лорн и Т’лан Имасс… или по-точно онова, което е останало от него.“ — Защо съм тук?
Усмивката се разшири.
— Последвай ме.
Раест тръгна по коридора и зави надясно — влачеше босите си стъпала със стържене, все едно че всичките кокали под кожата му бяха натрошени. След седем крачки коридорът свършваше с врата вляво и друга — отпред. Джагът отвори лявата врата и зад нея се разкри кръгла камера, обкръжаваща спирално стълбище от сплетени корени. Нямаше никаква светлина, но Паран установи, че може да вижда съвсем добре.
Заслизаха надолу; стъпалата приличаха на плоски клони около централния ствол. Въздухът стана по-топъл, влажен и сладникав от миризмата на хумус.
— Раест — заговори Паран, — убиецът и Майсторът на Гилдията… каза, че спят… от колко време лежат там?
— Не измервам дните в Дома, смъртни. Азатът ме взе. След това събитие няколко външни се опитаха да проникнат, сондираха с магии, успяха да влязат чак в двора, но Домът ги отхвърли всички. Двамата на прага бяха тук, когато се събудих, и оттогава си лежат така. От което следва, че Домът вече е избрал.