„Както Скръбният дом е избрал Келанвед и Танцьора.“
— Всичко това — добре, но не можеш ли да ги събудиш?
— Не съм опитвал.
— Защо не?
Джагът спря и погледна капитана през рамо.
— Не е имало нужда.
— И те ли са стражи като теб? — попита Паран, след като подновиха спускането си.
— Не пряко. Аз стигам, смъртни. Неволни слуги навярно. Твои слуги.
— Мои ли? Нямам нужда от слуги — не искам слуги. И не ме интересува какво очаква Азатът от мен. Домът е сбъркал в избора си, Раест, и можеш да му го кажеш от мое име. Кажи му да си намери друг… за каквото там се очаква да бъда.
— Ти си Господарят на Колодата. Такива неща не могат да се отменят.
— На какво?! Дъх на Гуглата, Азатът по-добре да намери някакъв начин да отмени този избор, джаг — изръмжа Паран.
— Не може да се отмени, вече ти казах. Нужен е Господар, и ето те теб.
— Не искам!
— Цяла река сълзи ще пролея за горката ти участ, смъртни. А, ето, че пристигнахме.
Стояха на някаква площадка. Паран прецени, че са слезли шест, може би седем нива в земните недра. Каменните стени бяха изчезнали, цареше сумрак, под краката им имаше килим от тръпнещи корени.
— По-нататък не мога да ида, Господарю на Колодата — каза Раест. — Продължи в мрака.
— А ако откажа?
— Тогава ще те убия.
— Неумолимо копеле е тоя Азат — измърмори Паран.
— Ще те убия не заради Азата, а заради напразното усилие. Смъртни, нямаш чувство за хумор.
— А ти си мислиш, че имаш ли? — отвърна му Паран.
— Ако откажеш да продължиш, тогава… нищо. Само дето ще ме подразниш. Азатът е търпелив. Все някога ще направиш това пътуване, макар че привилегията на моя ескорт е налице веднъж, и то сега.
— В смисъл, другия път няма да разчитам на веселата ти компания, така ли? И как ще се справя?
— Зле, ако има справедливост на този свят.
Паран се вгледа в тъмното.
— А има ли?
— Питаш за това един джаг? Е, цяла вечност ли ще стоим тук?
— Добре, добре — въздъхна капитанът. — Някаква посока?
Раест сви рамене.
— За мен всички са едно.
Паран неволно се ухили и закрачи напред.
После спря и се обърна.
— Раест, каза ми, че Азатът имал нужда от Господар на Колодата. Защо? Какво е станало?
Джагът оголи бивни.
— Война е почнала.
Паран едва се сдържа да не потръпне.
— Война ли? Включваща Домовете на Азата?
— Никоя същност не ще бъде пощадена, смъртни. Нито Домовете, нито боговете. Нито ти, човеко, нито някой от мимолетните ти жалки другари.
Паран се намръщи.
— Имам си достатъчно войни за водене, Раест.
— Всички са едно.
— Не искам да мисля за такова нещо.
— Тогава недей.
След миг Паран разбра, че няма смисъл да гледа джага така ядосано. Обърна се и тръгна отново. На третата крачка ботушът му се удари в каменна плоча вместо в корен, а тъмнината наоколо се стопи и пред очите му в смътната жълта светлина се появи огромна зала. Краищата й, видими на сто или повече крачки във всички посоки, тънеха в сумрак. От Раест и дървеното стълбище нямаше и следа. Вниманието на Паран бе привлечено от каменните плочи под него.
По бялата им повърхност бяха изваяни карти от Драконовата колода. „Не, много повече от Драконовата колода… тук има непознати за мен карти. Изгубени Домове и безброй забравени Необвързани. Домове и…“ Капитанът се наведе да разгледа едно от изображенията. Щом съсредоточи погледа си върху него, светът наоколо се стопи и той усети как влиза в изваяната сцена.
Леден вятър лъхна лицето му, въздухът замириса на кал и на мокра кожа. Усети земята под нозете си, вледенена и тръпнеща. Някъде в далечината грачеха врани. Странната колиба, която бе видял в изображението, сега се издигаше пред него, дълга и гърбава, огромните кокали и дългите бивни образуваха рамката й, виждаха се през зевовете между парчетата дебела кожа с цвета на кехлибар, която я покриваше. „Домове… и Крепости, първите строителни опити. Някога в такива постройки са обитавали хора, все едно да живееш в гръдния кош на умрял дракон. Богове, колко огромни са тези бивни — звярът, на който са принадлежали тези кости, трябва да е бил исполински…“
„Изглежда, че мога да пътувам със силата на волята си. Във всяка карта, във всяка Колода, съществувала някога.“ С прилива на удивлението и възбудата усети подводното течение на ужаса. В Колодата гъмжеше от пренеприятни места.
„А това тук?“
Пред входа на колибата димеше малко, оградено с камъни огнище. Димът обгръщаше решетката от клони над него, по която висяха късове месо. Поляната, чак сега забеляза Паран, беше обкръжена от изронени от вятър и дъжд черепи, явно от зверовете, чиито кокали оформяха рамката на самата колиба. Черепите бяха с лице навътре и по дългите пожълтели кътници, стърчащи от челюстите им той разбра, че животните са били ядачи на растения, а не на плът.