— Слушам, сър. — Паран тръгна някак колебливо.
— Мисля — каза Силвърфокс, без да откъсва очи от мъчещия се да се измъкне от дупката Каллор — че няма да е зле и ние да напуснем точно това място.
— Съгласен съм.
Отпуснат на седлото, Уискиджак гледаше как колоните на Воинството на Едноръкия се изнизват в походен строй от портата на Пейл. Денят беше горещ и влажен, с предчувствието за предстояща буря. Яхнали кворлите си, Черните моранти кръжаха над двете вдигнали становете си войски, по-малобройни от обичайното — техният Достижител, Туист, беше заминал с капитан Паран и Подпалвачите на мостове преди четири дни, а осем от единадесетте ескадрили предната нощ бяха потеглили към планините Привидение, северозападната граница на Домина.
Командирът беше изтощен. От болката в крака не можеше да спи, а всеки ден бе изпълнен с грижи по снабдяването, с подробности около планираното разгръщане в марш и с несекващия поток от вестоносци, носещи доклади и заповеди и потеглящи обратно с такива. С нетърпение очакваше да започне това пътуване през половин континент, ако не за друго, то поне за да намери отговора на хилядите въпроси за онова, което им предстоеше.
Бързия Бен се беше умълчал. Конят на мага нервно пръхтеше и пристъпваше на място.
— Конят е прихванал настроението ти, Бързак — подхвърли командирът.
— Май да.
— Чудиш се кога ще те пусна да догониш Паран и Мостоваците, а и да се поотдалечиш от Каллор. Също така гориш от желание да си колкото може по-далече от Силвърфокс.
Бързия Бен въздъхна.
— Да, май не съм успял да скрия опасенията си, поне от теб. Това дете порасна с над пет години, откакто пристигнахме, Уискиджак… Тая заран погледнах мхаби. Корлат прави за нея, каквото може, както и баячките на Риви, но Силвърфокс е извлякла от нея почти цялата й жизнена сила — Гуглата знае само какво я крепи жива. Мисълта за събирането на Т’лан Имасс също никак не ме радва. А и Аномандър Рейк… иска да научи всичко за мен…
— Опитвал ли е пак да те сондира?
— Засега не, но защо да го изкушавам?
— Ще ми трябваш още малко — рече Уискиджак. — Карай с антуража ми — ще гледаме да се държим колкото може по-настрана от Сина на тъмнината. Онези търговци от Капустан хванаха ли се на стръвта ти?
— Играят си с нея.
— Е, ще изчакаме още седмица. И да те няма.
— Ясно.
— А сега — Уискиджак изхъмка, — защо не вземеш да ми обясниш с какво друго се занимаваш напоследък, Бързак?
Магът примига невинно.
— Сър?
— Посетил си всеки храм и всяка ясновидка в Пейл, магьоснико. Потрошил си луди пари по гледачи на Колодата. Гуглата да ме вземе, донесоха ми, че призори си принесъл в жертва коза на едва могила — какви, в името на Бездната, си ги намислил?
— Е, добре — промърмори магът. — Признавам, че оная работа с козата намирисва на отчаяние. Увлякох се.
— И какво ти казаха клетите духове на могилата?
— Нищо. Те… няма ги.
Уискиджак присви очи.
— Как така ги няма? Могилата е на риви, нали?
— Да, една от малкото все още останали в околността. Беше… разчистена. Наскоро.
— Разчистена?
— Някой или нещо ги е прибрало, сър. Не бях чувал за такова нещо. Това е най-странното. Ни една душа не е останала в тези могили. Сериозно — къде може да са се дянали?
— Сменяш темата, Бързи Бен.
Магът се намръщи.
— Правя едно разследване. Ще се оправя, а и не засяга никой друг. Освен това вече сме официално в поход, нали? Докато съм вързан така, не мога да предприема нещо кой знае какво. Освен това бях подведен. Онези духове някой ги е свил, и това ми събуди любопитството.
— Като разбереш, ще ми кажеш, нали?
— Разбира се, сър.
Уискиджак изскърца със зъби. „Отдавна те познавам, Бързи Бен. Спънал си се в нещо и то те кара да тичаш с подвита опашка.“
„Жертвоприношение на коза, дъх на Гуглата!“
Воинството на Едноръкия — близо десет хиляди ветерани от Дженабакъзката кампания — се сливаше с колоните на огромната армия на Каладън Бруд. Походът бе започнал. На война. Срещу враг, който изобщо не бяха виждали и за който не знаеха почти нищо.
6.
Където стъпят те, се лее кръв…
До западната порта на Салтоан се стигаше по широк извит мост над канала. Както мостът, така и самият канал бяха в тежко състояние, хоросанът в широките, обрасли с туфи трева пукнатини, стигащи до самите основи, се ронеше и къртеше. Салтоан, един от най-старите градове в равнината на Привидението, някога се беше издигал на брега на река Катлин и богатееше от междуконтиненталната търговия, докато само за един дъждовен пролетен сезон реката не смени руслото си. Каналът на Корселан бе построен в опит да се възстанови доходната връзка с речния търговски поток, както и четирите дълбоки езера — две от които в старото корито на реката — за кейове и ремонтни докове. Усилието бе довело до нищожен успех и четиристотинте години след това бяха станали свидетели на бавен, но неумолим упадък.