— Отвратителен си.
— Не ме разбра, скъпа. Не циците ти — макар че и те щяха да са чудесна гледка — а бебето ти. Ха, бебе!
Стони му изръмжа.
Седяха в задната стая на кръчмата, на масата имаше остатъци от храна.
— Тъй или иначе — въздъхна Грънтъл, — това събрание оттатък ще продължи цяла нощ, а на заранта господарят ни ще е единственият привилегирован да поспи в уютната си карета. Имаме стаи горе, с почти чисти легла, и предлагам да ги използваме.
— В смисъл наистина да спим, скъпа Стони — обясни Харло.
— Можеш да си сигурен, че ще си залостя вратата, изтърсак.
— За Нектара си има тайно почукване, сто на сто.
— Изтрий я тая гадна усмивка от лицето си, да не го направя вместо теб, Харло.
— Добре де, а най-хубавото как го докарваш?
Тя се ухили.
— С раждане, мелез такъв. Което го мога, а ти — не.
— Много сме умни нещо.
— Точно така.
След малко вратата се отвори широко и влезе Керули.
Грънтъл се отпусна на стола, изгледа жреца накриво и попита:
— Е, успяхте ли да привлечете за каузата си градските бандити, убийци и изнудвачи?
— Повече или по-малко — отвърна Керули и пристъпи до масата да си налее вино. — Войната, уви — въздъхна той, — трябва да се води на повече от едно бойно поле. Боя се, че кампанията ще е дълга.
— За това ли сме тръгнали към Капустан?
— Там ме чакат други задачи, капитане. Краткото ни отбиване в Салтоан беше между другото просто част от голямата схема.
„И коя ли ще е тази голяма схема, жрецо?“ — понечи да попита Грънтъл, но си премълча. Господарят му започваше да го изнервя и той подозираше, че отговорът на този въпрос само ще влоши положението. „Не, Керули, по-добре си дръж тайните за себе си.“
Проходът под Портата на изгрева беше тъмен като в гробница, въздухът — студен и влажен. Бордеите на бедняшкия Уейтаун бяха загърнати в мъглива пушилка, осветена в златно от утринното слънце.
С гурелясали очи, целият изпохапан от бълхите, Грънтъл смуши коня в лек тръс. Беше се задържал в Салтоан да обиколи край Портата, след като Харло и Стони бяха тръгнали с каретата една камбана преди съмване. Вече сигурно бяха на две левги по крайречния път.
Повечето разбойнически банди по първата половина на пътя до Капустан пребиваваха в Салтоан — втората половина, вече в територията на Капън, беше много по-безопасна. Около Портата на изгрева се мотаеха съгледвачи — да набележат кои кервани и с колко охрана се отправят на изток, също както приятелчетата им при Портата на залеза държаха под око тръгващите за Даруджистан. Грънтъл изчака да види дали някоя от местните банди не крои планове за техния впряг, но никой не тръгна да ги гони и това като че ли потвърждаваше уверенията на господаря им, че им е гарантирано безопасно преминаване. Само че не беше в нрава на Грънтъл да приема на вяра думите на крадци.
Подкара коня си в галоп, за да избяга от облаците мухи, и съпроводен от лая на подивелите псета от двете му страни, бързо излезе от бедняшкото селце и пое по каменистия крайречен път. Вляво от него хълмистата Равнина на привидението се простираше чак до планинската верига Баргаст. Вдясно имаше каменист бряг, грамади камъни, обрасли с трева, а отвъд него бяха обраслите с тръстика плитчини на речната низина.
Кучетата го оставиха на мира на няколкостотин крачки извън Уейтаун и капитанът се озова сам на пътя. Дирята, оставена от търговските кервани, щеше скоро да се стопи, спомни си той, дигата вдясно щеше да се изравни със земята, а самият път щеше да се превърне в песъчлива ивица, нагърбена от мравуняци, избелял като кост сух плавей и жълти туфи трева — приливите всяка пролет заличаваха оставените от фургони коловози. Нямаше начин да се загуби, разбира се, докато река Катлин му се падаше от юг.
Натъкна се на труповете след по-малко от една левга. Планинците бяха избрали идеално място за засадата си, бяха се появили от дълбокото, изровено от пролетните порои дере и несъмнено бяха обкръжили впряга за няколко мига. Но изглежда, идеалният замисъл не им беше помогнал. Най-много отпреди два-три дни, подути и почти черни под слънцето, телата им лежаха от двете страни на пътя. Мечове, остриета на пики, катарами и всичко метално се беше разтопило от някаква жестока горещина, но дрехите и кожените колани бяха непокътнати. Много от разбойниците бяха с шпори — наистина нямаше как да дойдат толкова отдалече без коне, — но от животните нямаше и следа.
След като слезе и обиколи да огледа мъртвите, Грънтъл забеляза, че следите от каретата на Керули — спътниците му също бяха спирали тук — минават върху други: на по-голям, по-тежък впряг, теглен от волове.