Беше празно — никакви трупове. Обшитите с кожа стени бяха натрошени, изящната походна мебелировка — разхвърляна. Двата грамадни пътни сандъка, прикрепени доскоро за подовите дъски, бяха изтръгнати. Капаците им бяха отворени, а съдържанието — изсипано.
— Гуглата да ни вземе — прошепна капитанът с внезапно пресъхнала уста.
Един от сандъците съдържаше тънки и гладки плочки — вече потрошени, — по които имаше грижливо всечени странни символи, но това, от което Грънтъл едва не се задави, беше съдържанието на другия сандък. Купчина лъснали от кръв… органи. Черни и бели дробове, сърца, всичко съединено така, че да оформя нещо, чиято познатост го правеше да изглежда още по-ужасяващо. Приживе — а той усещаше, че трябва да е било живо доскоро — формата му щеше да наподобява човек, макар и висок само две педи, ако се изправи на месестите си, приличащи на бобови шушулки издатъци. Мъртвото вече същество беше безоко и доколкото можеше да види Грънтъл в сумрака вътре — беше лишено от всичко, което можеше да се уподоби на мозък. От него продължаваше да струи рядка водниста кръв.
„Некромантика, но не от демонския вид. Изкуствата на онези, които дълбаят в тленността, във възкресението и надмогването на смъртта. Тези органи… взети са от живи хора. Хора, убити от безумец. Проклет да си, Бюк, защо трябваше да се забъркваш с тези кучи синове?“
— Вътре ли са? — попита отдолу Хетан.
Той се обърна и поклати глава.
— Само останки.
— Погледни по пътя, Грънтъл! Идват хора.
Бяха четирима. Двама в черно и с кожени наметала, един нисък и кривокрак, последният — висок и слаб. „Без загуби значи. Въпреки че ги е ударило нещо много гадно.“
— Това са те — промълви той.
Хетан ги изгледа примижала.
— Познаваш ли ги?
— Да, макар че само единият ми е по-добре познат. Охранникът — онзи високият, побелелият.
— Не ми харесват — изръмжа тя и мечът в ръката й потрепна.
— Ти стой настрана. И братята ти също. Хич не ви трябва да се забърквате с двамата с наметалата. Онзи с острата брада е Бочълайн, другият е Корбал Броуч.
Кафал и Неток дойдоха при сестра си. По-големият брат се беше намръщил.
— Измъкнато е вчера — каза той. — Преградите не са пипнати. Бавно. Преди хълмът да изригне.
Грънтъл, все още на обърнатата каляска, присви очи към приближаващите се мъже. Бюк и слугата, Емансипор Рийзи, изглеждаха изтощени и потресени, но заклинателите все едно бяха слезли да се поразтъпчат. Все пак бяха въоръжени — с черни метални арбалети. В късите черни колчани на бедрата им бяха останали само по две-три стрели.
Грънтъл скочи от каляската и тръгна да ги посрещне.
— Добра среща, капитане — поздрави го с усмивка Бочълайн. — Късмет извадихте, че ви изпреварихме след реката. От Салтоан насам поклонническото ни пътуване никак не е мирно.
— Това го разбрах, сър. — Погледът на Грънтъл се спря на Бюк. Приятелят му изглеждаше състарен с десет години. Избягваше да погледне капитана в очите.
— Виждам, че антуражът ви се е увеличил от последното ни виждане — отбеляза Бочълайн. — Баргасти, нали? Не ви ли изглежда необичайно, че такива хора могат да се намерят и по други континенти, наричат се със същото име и, както изглежда, практикуват абсолютно идентични обичаи. Чудно, що за необозрима история лежи заровена тук, вече изгубена в днешното им невежество?
— По принцип — отвърна кротко Грънтъл, — точно тази употреба на думата „заровен“ е преносна. Но вие явно я използвате буквално.
Мъжът в черно сви рамене.
— Изтерзан сте от любопитство, да. Не можехме да подминем такава възможност. Всъщност изобщо не можем. Както се оказа, духът, който взехме в прегръдката си — макар някога да е бил шаман с голяма мощ, — не можа да ни каже нищо друго освен онова, което вече предполагахме. Баргастите са наистина древен народ и някога са били далеч по-многобройни. Изключителни мореплаватели също така. — Бездушните му сиви очи се спряха на Хетан и тънката му вежда леко се вдигна. — Не е въпрос на падение от някое високо ниво на цивилизация до дивачество обаче. Просто вечна… стагнация. Системата на вярване, с целия този култ към предците, е проклятие за прогреса, поне моето заключение е такова, предвид фактите.
Хетан се озъби на заклинателя.
Кафал заговори, кипнал от гняв.
— Какво сте направили с душата на нашия близък?
— Почти нищо. Той вече се беше изтръгнал от вътрешните окови, но беше станал жертва на шаманските ви капани — вързан наръч клечки, връв и парцал, и духът — заклещен вътре. От състрадание ли им се предлагат такива подобия на тела, с тези клопки? Подвеждащо, ако е така…
— Плът — намеси се с тънкия си стържещ глас Корбал Броуч — би им прилягала повече.