— Познаваме се от много време. Никога не сме кръстосвали оръжия. — „А ти имаше навик да пиеш дни наред, навик, от който се отърва… но аз не съм. За да го направиш, беше нужна смъртта на всички, които обичаше, и ме ужасява мисълта, че и за мен ще е нужно същото… Слава на Гуглата, че тя се омъжи за оня дебел търговец.“
— Това не е довод, Грънтъл.
„Щото сме от един сой, копеле такова — зарежи го това твое его и ще го разбереш.“ Но си замълча.
— Слънцето почти залезе — отбеляза след малко Бюк. — Ще ни нападнат по тъмно.
— Как се защитаваш срещу тях?
— Никак. Не може. Все едно да дялаш по дърво от това, което видях. И са бързи. Богове, колко са бързи! Смятай, че всички сме мъртви, Грънтъл. На Бочълайн и Корбал Броуч не им остана много — видя ли ги колко се изпотиха, докато оправят каляската? Пресъхнали са тия двамата.
— Керули също е маг — отвърна Грънтъл. — Може би жрец, по-скоро.
— Е, дано неговият бог ни помага.
„А какъв е шансът за това?“
Щом хоризонтът зад тях се окъпа в пурпур, спряха на бивак.
Някакво униние се възцари край огъня, докато самоназначилия се за готвач Харло приготвяше храната. Керули и двамата магьосници не слязоха от возилата си, за да поседят с малката група.
Около пламъците кръжаха пеперуди. Грънтъл отпи глътка греяно вино и загледа с горчива насмешка слепия им самоубийствен танц.
Тъмнината се сгъсти и светлината на звездния рояк се изостри. Щом вечерята свърши, Хетан се надигна и каза:
— Харло, хайде с мен. Бързо.
— Мадам?
Стреснат, Грънтъл се задави с виното. Закашля и Стони го затупа по гърба. Доста време мина, докато се оправи. Обърна се и насълзен се ухили на Харло.
— Чу какво ти каза дамата.
Приятелят му се опули.
Хетан пристъпи нетърпеливо, хвана Харло под мишницата, дръпна го да стане и го помъкна в тъмното.
Стони се намръщи.
— Това пък какво беше?
Никой от мъжете не обели дума.
Тя се извърна ядосана към Грънтъл и, най-после разбрала, изсъска:
— Какво безсрамие!
— Мила — засмя се капитанът, — след Салтоан да го чуя това от теб ми идва малко множко.
— Недей да ме „милкаш“, Грънтъл! И какво трябва да правим останалите — да слушаме пъшканията и охканията от ония треволяци там? Отвратително!
— Защо така, Стони? При дадените обстоятелства си е съвсем логично…
— Не това бе, идиот! Защо тая избра Харло? Богове, ще ми призлее! Харло! Виж какви мъже има тук — ти например, нека си го кажем в очите: коя мърлява дивачка би могла да ти устои? А Бюк — виж го само, висок, с тая негова изтерзана душа — определено си струва да се потъркаляш с него из тревата. Ама Харло? Тая чорлава маймуна?
— Има големи ръце — измърмори Грънтъл. — Така отбеляза Хетан… ъъъ… снощи.
Стони го зяпна.
— Снощи е лягала с теб! Нали? Тази безсрамна намазана с лой дивачка е лягала с теб! Виждам го на самодоволната ти физиономия, Грънтъл, тъй че недей да отричаш!
— Добре де, не я ли чу преди малко — как да устои един мъж с гореща кръв?
— Добре тогава! — сопна се Стони и се надигна. — Бюк, ставай, демоните да те вземат дано.
Бюк се дръпна уплашено.
— Не… не мога да… ъ, извинявай, Стони…
Тя изръмжа и се обърна към двамата смълчани баргасти. Кафал се усмихна.
— Избери Неток. Той още е…
— Добре! — Тя махна с ръка и младежът колебливо се надигна.
— Големи ръце — подхвърли Грънтъл.
— Млъкни, Грънтъл.
— Идете от другата страна — продължи той. — Да не се спънете в нещо, дето не е за гледане.
— Адски си прав за това. Хайде, Неток.
Тя тръгна. Баргастът повлече крака след нея като пале на каишка, а капитанът се обърна ядосан към Бюк.
— Глупак такъв!
Приятелят му само поклати глава, забил поглед в огъня.
Емансипор бръкна с канчето в котлето с греяното вино и въздъхна.
— Още две нощи. Типично.
Грънтъл изгледа стареца за миг и се ухили.
— Още не сме мъртви. Кой знае, може пък Опонн да ни се усмихне.
— Е, това би било голям късмет — измърмори Рийзи.
— Добре де, а ти пък как се забърка, в името на Гуглата, с тия твои двама господари?
— Дълга история — измърмори Манси и отпи от виното. — Много е дълго за разправяне, наистина. Жена ми, такова… Работата ми предлагаше пътуване и…
— Да не намекваш, че си избрал по-малката от двете злини?
— Небесата да не дават.
— А, значи съжаляваш вече.
— Не съм казвал и това.
Изведнъж нещо изврещя в тъмното и тримата се стреснаха.
— Чудно, кой ли от двамата беше? — изхъмка Грънтъл.
— Никой — отвърна Рийзи. — Котката ми се е върнала.
Вратата на голямата каляска се отвори и се появи облечената в черно фигура на Бочълайн.