— Шест хиляди двеста петдесет и седем — добави тихо Катерин.
Сред древните останки стърчаха модерни хотели и административни сгради — причудлива смесица на минало и настояще. Лимузината прекоси обширен парк в центъра на града с искрящи, танцуващи фонтани. По тротоарите край парка имаше масички със сини тенти над зелените и оранжевите стълбове.
Виждала съм това преди, помисли Катерин, и усети, че ръцете й изстиват от вълнение. Тогава бях щастлива.
Почти на всяка пресечка имаше кафене, а на всеки ъгъл стояха мъже, които продаваха току-що извадени от морето сюнгери. Цветарските павилиончета приличаха на гигантски букети.
Лимузината приближи площад „Синтагма“.
На близкия ъгъл се появи табелата на някакъв хотел.
— Моля ви, спрете! — помоли Катерин.
Шофьорът приближи колата до бордюра. Катерин се задъхваше от вълнение. Виждала съм този хотел, била съм тук.
— Бих искала да сляза — с треперещ глас промълви тя. — Може ли да ме вземете след около два часа?
— Разбира се, госпожице. — Мъжът побърза да излезе, за да отвори вратата, и Катерин се озова на напечения от слънцето тротоар. Краката й трепереха. — Добре ли сте, госпожице?
Младата жена мълчеше. Имаше усещането, че се намира на ръба на дълбока пропаст и всеки миг ще се сгромоляса в бездънната й паст.
Непознат мъж вървеше бързо срещу нея и не сваляше поглед от лицето й. Когато доближи, забави крачка, а на лицето му се изписа изненада. Мъжът бе висок, мургав и — Катерин бе сигурна, че никога не го бе виждала преди. И все пак…
— Здравей — поздрави той, видимо зарадван от неочакваната среща.
— Здравейте. — Катерин си пое дълбоко дъх. — Познавате ли ме?
— Разбира се, че те познавам — засмя се той.
Сърцето й подскочи. Най-сетне щеше да научи истината за себе си. Само че как да попита един непознат сред уличната тълпа: „Коя съм аз?“
— Дали… дали не можем да поговорим някъде? — попита тя.
— Най-добре.
Още миг и Катерин щеше да изпадне в паника. Всеки момент загадката за нейната самоличност щеше да се разкрие. Въпреки всичко изпитваше ужасен страх. Ами ако не искам да зная? Ако съм сторила нещо ужасно?
Мъжът я водеше към малка, открита таверна.
— Толкова се радвам, че се срещнахме — рече той.
— Аз също — промълви тя.
Към масата им се приближи келнер.
— Какво ще пиеш? — попита мъжът.
— Нищо — поклати глава тя.
За толкова неща искаше да попита. Но от къде да започне?
— Много си красива — обади се спътникът й. — Това е направо съдба. Не си ли съгласна?
— Да. — Още малко и щеше да се разтрепери от вълнение. Най-сетне се реши и попита: — А… къде сме се срещали преди?
Той се засмя.
— Има ли някакво значение, гълъбче? Париж, или Рим, на конни състезания или на някакво събиране. — Той се пресегна през масата и стисна дланта й. — Толкова красива не съм срещал тук. Каква е цената ти?
Катерин скочи стъписана.
— Хей, чакай! Какво има? Ще платя колкото кажеш…
Младата жена побягна навън и се спусна по улицата. Зави зад първия ъгъл почти разплакана от преживяното унижение.
Озова се пред малка таверна. На един от прозорците висеше надпис МАДАМ ПИРИС — ГЛЕДАЧКА. Катерин забави крачки. Познавам Мадам Пирис. Била съм тук и преди. Сърцето й отново ускори ударите си. Чувстваше, че тук, зад тъмния вход ще започне разплитането на нейната загадка. Отвори вратата и влезе. Нужни й бяха няколко минути, за да свикне със сумрака. В ъгъла забеляза празния бар и десетина маси със столове. Към нея приближи един от келнерите и я поздрави на гръцки.
— Kalimehra.
— Kalimehra. Pou ineh Madame Piris?
— Мадам Пирис ли?
Човекът посочи призната маса в ъгъла и Катерин седна на нея. Всичко беше точно така, както си го спомняше.
Към нея се запъти стара жена, цялата в черно, с набръчкано и съсухрено лице.
— Какво обичате…? — Тя млъкна, впила очи в лицето на Катерин. — Сякаш съм ви виждала преди — Старицата зяпна. — Върнали сте се значи!
— Знаете ли коя съм? — попита Катерин настоятелно.
Жената не можеше да свали ужасения си поглед от нея.
— Не! Вие сте мъртва! Вървете си!
Катерин простена, чувствайки, че косата й започва да се изправя.
— Моля ви… аз само исках…
— Вървете си, госпожо Дъглас!
— Но аз трябва да разбера…
Възрастната жена направи кръст във въздуха, обърна се и избяга.
Катерин трепереше и не можеше да мръдне от стола, но скоро се съвзе и изтича на улицата. Гласът на жената продължаваше да кънти в ушите й. Госпожо Дъглас!
Сякаш се бе вдигнал шлюз пред буйна река. Десетки ярки сцени се занизаха стремително в съзнанието й като забързана филмова лента. Аз съм госпожа Дъглас. Видя красивото лице на съпруга си. Обичаше го лудо, но нещо се беше случило. Нещо…