— Струва ми се доста опасен — казваше Катерин. — Дали няма да експлодира някой ден?
— Боже опази, госпожице. Няма такова нещо. Нали виждате тази предпазна клапа? Ако се стигне до прегряване, клапата ще изпусне излишната пара и всичко е наред. Няма защо да се боите.
След края на работния ден Лондон бе на нейно разположение. Лондон. Истински рай от театри, балетни постановки и концерти. Имаше и стари книжарници — „Фойлс“ и „Хачардс“, музеи, малки антикварни магазини, ресторанти. Катерин посещаваше често магазините за литографии на „Сесил Корт“, пазаруваше от „Харъдс“, „Фортнъм“, „Мейсън“ и „Маркс енд Спенсър“, пиеше неделния си чай в „Савой“
От време на време я спохождаха неканени мисли. Толкова много неща й напомняха за Лари. Нечий глас… подхвърлена фраза, одеколон или пък песен. Не. С миналото е свършено. Важно е бъдещето. С всеки изминат ден тя се чувстваше по-сигурна.
Катерин се сприятели с Ивлин Кей и понякога излизаха заедно. Една неделя посетиха изложба на открито по крайбрежието на Темза. Събрали се бяха десетки художници — и млади, и стари, те всички бяха изложили картините си. Обединяваше ги един-единствен факт — бяха неудачници, които вероятно никога нямаше да стигнат до самостоятелна изложба, в която и да е галерия. Катерин купи една от съжаление.
— Къде смяташ да я сложиш? — попита Ивлин.
— В мазето — отвърна Катерин.
Докато се разхождаха, срещаха художници, които рисуваха по плочите на тротоара с цветни тебешири. Някои рисунки бяха възхитителни. Минувачите спираха, заглеждаха се и подхвърляха по някоя и друга монета. Един ден на връщане от обяд, Катерин спря и се загледа в работата на възрастен мъж, който рисуваше красив пейзаж. Тъкмо беше приключил, когато заваля. Старецът стоеше и наблюдаваше как водните струйки отнасят картината му в канавката. Така си отиде целият ми досегашен живот, помисли Катерин.
Ивлин заведе Катерин на Шепърд Маркет.
— Ще видиш едно много интересно място.
Гледката наистина беше колоритна. Ресторантът „Тиди Долс“ бе тристагодишен, наоколо имаше сергии за списания, пазар, козметичен салон, хлебарница, магазини за антикварни стоки и няколко жилищни сгради.
Надписите по пощенските кутии й се видяха необичайни. На едната пишеше „Елен“ а под нея — „Уроци по френски“. На друга — „Рози — Преподаваме гръцки“.
— Тук изглежда живеят доста преподаватели? — рече Катерин.
Ивлин се засмя весело.
— Така е, само че знанията, които можеш да получиш от тези момичета, не се учат в училище.
Катерин се изчерви и това развесели още повече Ивлин.
През по-голяма част от времето Катерин бе сама, но винаги си намираше занимания, така че не се чувстваше самотна. Тя живееше активно, сякаш искаше да компенсира пропуснатите ценни мигове, които животът й бе отнел. Решила бе да не се тревожи нито за миналото, нито за бъдещето. Разходи се до Уиндзър Каел, разгледа катедралата в Кентърбъри и Хамптън Корт. В края на седмицата отиваше извън града, отсядаше в малки, стари странноприемници и с часове се разхождаше из околностите.
Жива съм, мислеше тя. Никой не се е родил щастлив. Всеки сам трябва да изгради щастието си. Оцелях. Млада и здрава съм и в бъдеще ме очакват много приятни неща.
В понеделник отиваше отново на работа. Отново при Ивлин, момичетата и Уим.
Уим Вандийн бе истинска загадка.
Катерин за първи път срещаше такъв странен тип. В кантората работеха двайсетина души. Уим помнеше наизуст заплатата на всеки, номера на осигуровката му и удръжките. Всичко това бе записано в компютъра, но той го държеше в главата си. Помнеше движението на сумите в касата за всеки месец и то в продължение на цели пет години — от времето, когато бе постъпил в компанията.
Уим Вандийн помнеше абсолютно всичко, което бе чул или видял. Обсегът на познанията му бе изумителен. И най-елементарният въпрос отприщваше истински водопад от информация. Въпреки всичко той бе асоциален човек.
Катерин често разговаряше с Ивлин за него.
— Не мога да разбера Уим.
— Той е ексцентрик — рече Ивлин. — Приеми го такъв, какъвто е. Единственото, което го интересува, са неговите числа. Струва ми се, че хората не го интересуват.