Но Демирис не я слушаше. Изучаваше лицето й — колко красива и колко уязвима бе тя. Само не бива да я притискам, реши той. Ще играя бавно, за да изпия до дъно чашата на победата. В твоя чест, Ноел, и в чест на твоя любовник.
— Дълго ли ще останеш в Лондон? — попита го Катерин.
— Един-два дни. Трябва да уредя някои неща. — Не лъжеше. Само че можеше да ги уреди и по телефона. Време беше обаче да започне акцията по сближаване с Катерин, за да я направи зависима от себе си. Той се наведе напред.
— Разказвал ли съм ти за времето, когато работех на нефтените находища в Саудитска Арабия?
Демирис я заведе на вечеря и на другия ден.
— Ивлин сподели с мен, че вършиш отлично работата си. Смятам да ти повиша заплатата.
— Много си щедър — опита се да протестира Катерин. — Аз…
— Нямаш представа колко щедър мога да бъда — прекъсна я той, взирайки се в очите й.
Катерин се смути. Той е само любезен, мислеше тя. Най-добре да не си въобразявам разни неща.
На следващия ден Демирис си тръгна.
— Искаш ли да ме изпратиш на летището, Катерин?
— Да.
Той я очароваше, какъв привлекателен мъж. Беше забавен и остроумен и я ласкаеше с вниманието си. На летището Демирис я целуна по бузата.
— Радвам се, че прекарахме известно време заедно, Катерин.
— Аз също. Благодаря ти, Коста.
Стоя на летището, докато самолетът излетя. Привързвам се към него. Ще ми липсва.
6. Глава
Хората винаги се учудваха на близкото приятелство на Константин Демирис с неговия шурей Спирос Ламбру.
Спирос Ламбру бе почти толкова богат и влиятелен, колкото и Демирис. Демирис притежаваше най-голямата флотилия от товарни кораби в света; Спирос Ламбру — втората по големина. Константин Демирис контролираше верига от вестници и въздушни компании, нефтени находища, стоманодобивни заводи и златни мини; Спирос Ламбру имаше застрахователни компании, банки, безброй недвижими имоти и няколко химически завода. Отстрани съревнованието им бе лишено от озлобление, нещо повече, те бяха близки приятели.
— Не е ли чудесно наистина — казваха хората, — че двама от най-могъщите мъже в света са и такива близки приятели?
Всъщност те бяха непримирими съперници, които се ненавиждаха от цялото си сърце. Когато Ламбру си купи стофутова яхта, Константин Демирис веднага се сдоби със сто и пет футова, с четири дизелови мотора, тринайсет души екипаж и басейн.
Когато танкерите на Спирос Ламбру станаха дванайсет с тонаж около 200 000, Константин Демирис увеличи своите до двайсет и три с тонаж 650 000. Спирос Ламбру си купи състезателни коне, а Демирис веднага купи конюшня. Неговите коне се състезаваха редом с тези на Ламбру и естествено печелеха.
Двамата мъже се срещаха често, защото бяха членове на всевъзможни благотворителни комитети и на управителните съвети на различни корпорации. От време на време присъстваха на семейни тържества.
По темперамент бяха пълна противоположност. Докато Константин Демирис произхождаше от най-бедните квартали и със зъби и нокти бе проправял пътя си към върха, Спирос Ламбру бе аристократ по рождение. Строен, елегантен, винаги безупречно облечен, с изисканите маниери на доброто общество. Корените на семейството можеха да се проследят чак до Ото Баварски, властвал преди години като крал на Гърция. По време на първите политически вълнения в Гърция, отбран кръг хора предимно от олигархията, натрупала състояние от търговия, корабоплаване и земи. Бащата на Спирос Ламбру бил един от тях. Синът бе наследил цялата му империя.
Спирос Ламбру и Константин Демирис години наред поддържаха играта на приятелство. Ала всеки бе твърдо решен в крайна сметка да унищожи другия. Демирис, тласкан от инстинкта за самосъхранение, а Ламбру, заради държането на неговия зет към сестра му.
Спирос Ламбру бе суеверен човек. Той си даваше сметка за късмета, който бе имал в живота, и много внимаваше да не гневи боговете. От време на време се съветваше с гадатели. Беше достатъчно интелигентен, за да усеща техните мошеничества, но имаше една гледачка, която никога не грешеше. Тя беше предсказала аборта на Мелина и съдбата на нейния брак, както и мнозина други неща. Живееше в Атина.
Казваха й Мадам Пирис.
Константин Демирис пристигаше в кабинета си на улица „Айо Геронда“ всяка сутрин точно в шест. Докато конкурентите му отидеха на работа, той бе водил вече няколко часа разговори със своите агенти в над десет страни.
Кабинетът на Демирис бе внушителен. Големите, почти колкото стените, прозорци разкриваха удивителна гледка и той се чувстваше като господар на Атина. Подът бе от черен мрамор, мебелите — от стомана и кожа. На стените висяха картини от колекцията на кубистите и няколко платна на Пикасо. В центъра бе огромното му бюро от стъкло и стомана и висок, подобен на трон стол. Отгоре неизменно стоеше смъртната маска на Александър Велики, монтирана на кристална плоча. В основата й имаше надпис: „Александрос. Защитник на човека.“