— Извинете — приближи той бюрото. — Господин Антъни Ризоли иска да говори с вас.
— Добре — въздъхна Ламбру. — Нека да свършим и с това. Покани го.
Антъни Ризоли бе прехвърлил четирийсетте. Чернокос, с тънък орлов нос и дълбоки кафяви очи. Движеше се с походката на боксьор. Беше облечен с бежов костюм, жълта копринена риза и меки кожени обувки. Говореше тихо и спокойно и въпреки всичко от него се излъчваше някаква скрита заплаха. Радвам се да ви видя, господин Ламбру.
— Заповядайте, господин Ризоли. Новодошлият се настани на един стол.
— Е, какво мога да направя за вас?
— Обясних на господин Веритос, че искам да наема един от товарните ви кораби. Имам фабрика в Марсилия и искам да превозя тежко оборудване до Съединените щати. Ако се споразумеем сега, ще мога да ви осигуря доста поръчки и в бъдеще.
Спирос се облегна назад и внимателно разгледа мъжа. Неприятно лице.
— Това ли е всичко, което възнамерявате да превозите, господин Ризоли? — попита той най-сетне.
— Моля? — смръщи вежди Тони Ризоли. — Не ви разбирам.
— Напротив, мисля, че ме разбрахте. Моите кораби не са на ваше разположение.
— Защо? Каква е причината?
— Наркотиците, господин Ризоли. Вие търгувате с наркотици.
— Вие сте луд — присви очи мъжът. — Давате ухо на всевъзможни слухове.
Но това не бяха само слухове. Спирос Ламбру бе проучил внимателно този човек. Ризоли бе един от най-известните доставчици на наркотици в Европа. Беше член на Мафията, на Организацията. Говореше се, че начините му за прехвърляне на стока са се изчерпали. Тъкмо за това много държеше да сключи тази сделка.
— Боя се, че ще трябва да се обърнете към някой друг.
Тони Ризоли седеше, впил хладен поглед в Спирос. Най-накрая кимна.
— Е, добре. — Извади визитната си картичка от един джоб и я хвърли пренебрежително на бюрото. — Ако все пак промените решението си, ето къде можете да ме откриете. — Стана и бързо напусна кабинета.
Спирос Ламбру взе картончето на което пишеше: „Антъни Ризоли — внос-износ“, следваше адресът на един от атинските хотели и телефонният номер.
Никос Веритос бе изслушал разговора с широко разтворени очи. Той се обърна към шефа си.
— Наистина ли?
— Да. Ризоли търгува с хероин. Допуснем ли го до някой от нашите кораби, правителството може да ги конфискува.
Тони Ризоли излезе от кантората на Ламбру побеснял. Този гнусен грък се държа с мен, сякаш съм някой селяк! Откъде може да знае за наркотиците? Товарът е изключително голям, а продажната му цена е поне десет милиона долара. Въпросът е как да стигне до Ню Йорк. Проклетите полицаи са плъзнали из цяла Атина. Ще трябва да се обадя в Сицилия и да се опитам да измисля нещо. Тони никога не беше губил товар и нямаше намерение да загуби този. Беше решил, че е роден да печели.
Той бе израсъл в нюйоркския квартал „Хелс Кичън“, който се намираше в центъра на западния район на Манхатън, между Пето Авеню и Хъдсън Ривър, а на север и на юг се простираше от Двайсет и трета до Петдесет и девета улица. Погледнато психологически и емоционално, „Хелс Кичън“ представляваше град в града. Запазена територия. Улиците се управляваха от няколко банди — Гофърс, Парлър Моб, Горилас и Родс. Едно убийство струваше сто долара, а за осакатяване взимаха по-малко.
Обитателите на „Хелс Кичън“ живееха в мръсни коптори, които гъмжаха от плъхове, въшки и хлебарки. Бани нямаше и децата се къпеха в Хъдсън, където се изливаха и отходните води на квартала. Наоколо вонеше от купища умрели и удавени кучета и котки.
На улиците никога не цареше мир и покой. Сирена на пожарникарска кола, бързаща към мястото на произшествието, бой между банди на покрива на някоя от сградите сватбена процесия деца, които ритат… преследвачи на избягал кон… стрелба. Единственото място, където децата можеха да играят, бе улицата, покривите и празните места между сградите, обикновено затрупани със смет, а през лятото и вонящите води на реката. Над всичко това се носеше неприятният мирис на бедност. Именно в такава атмосфера бе израснал Тони Ризоли.
Един от първите спомени на Тони бе, че някой го събори на земята и му задигна парите за мляко. Беше седемгодишен. По-големите и по-едри момчета бяха непрестанна заплаха. Пътят до училище бе ничия територия, а самото училище — бойно поле. Петнайсетгодишен, Ризоли имаше яко тяло и се ползваше със славата на побойник. Биеше се с удоволствие и тъй като го биваше в този спорт, той бе започнал да демонстрира своето превъзходство. Участваше с приятелите си в боксовите мачове в „Стилмънс Джим“.