— Добра идея — рече Ризоли. — Но положително има и друг, по-сигурен начин.
Тези, които отглеждаха хероин, често го наричаха „хорс“, но за Тони Ризоли той беше злато. Печалбите бяха изумителни. Суровият опиум струваше 350 долара за десет килограма, а след като бъде обработен и продаден по улиците на Ню Йорк, цената му достигаше 250 000 долара.
Толкова е просто, мислеше Ризоли. Карела беше прав. Номерът е да го пренесеш, без да те хванат.
Така беше в началото, преди десетина години. Но сега бе много по-трудно. На първо място в списъците на Интерпол и полицейските организации бяха трафикантите на наркотици. Всички плавателни съдове, които тръгваха от основните пристанища за износ на наркотици, биваха щателно претърсвани. Флотилията на Спирос Ламбру бе извън всякакво подозрение и тъкмо затова Ризоли отиде при него. Полицията едва ли би претърсила някой от неговите параходи. Само че копелето отказа. Ще намеря друг начин. Но трябва да го намеря бързо!
— Катерин Събудих ли те?
Беше полунощ.
— Не, Коста. Много ми е приятно да чуя гласа ти.
— Всичко наред ли е?
— Да благодаря ти. С огромно удоволствие се занимавам с работата си.
— Чудесно. Ще пристигна в Лондон след няколко седмици. С нетърпение чакам да те видя. — По-полека. Не бързай толкова. — Ще ми се да обсъдя с теб някои проблеми, свързани с персонала.
— Добре.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Този път му позвъни тя.
— Коста… просто не зная какво да кажа. Медальонът е толкова красив! Не биваше…
— Един малък подарък, Катерин. Ивлин ми разказа колко си й полезна. Искаше ми се да ти подаря нещо в знак на благодарност за чудесната работа.
Толкова е просто, мислеше Демирис. Малки подаръци и ласкателства.
След това щеше да последва: Ние с жена ми вече не живеем заедно.
И номерът с: Чувствам се така самотен.
Разговор с недомлъвки за евентуален брак и покана на яхтата, за да се разходят до неговия остров. Този път щеше да е особено вълнуващо, предвкусваше удоволствието Демирис. Защото краят щеше да е друг. Тя щеше да умре.
Телефонира на Наполеон Котас. Адвокатът се зарадва много на обаждането му.
— Отдавна не сме се чували, Коста. Как си?
— Добре, благодаря. Но ми е нужна помощта ти.
— Разбира се, кажи.
— Ноел Паж имаше малка вила в Рафина. Искам да я купиш за мен, но под чуждо име.
Щом искаш. Тъкмо при мен е един от адвокатите…
— Предпочитам да се заемеш лично.
Последва кратко мълчание.
— Добре. Ще се заема.
— Благодаря ти.
Наполеон стоеше загледан в телефонния апарат. Вилата бе любовното гнездо на Ноел и Лари Дъглас. Какво ли можеше да означава това?
7. Глава
Голяма сива каменна сграда в центъра на Атина, съдебната палата заемаше цялото пространство между улиците „Университетска“ и „Страда“. От трийсетте заседателни зали само в номер 21, 30 и 33 се гледаха криминални дела.
Поради огромния интерес към делото за убийство на Анастасия Савалас, то щеше да се гледа в 33-та. Тя беше широка четирийсет стъпки и дълга триста, местата бяха разделени на три блока с пътеки от по два метра, а всеки ред се състоеше от девет дървени пейки. Зад високия махагонов парапет в дъното бе подиумът с креслата на тримата съдии.
Пред него се намираше мястото за свидетелите — издигната тясна платформа с катедра; на отсрещната стена бяха банките на десетината съдебни заседатели. Пред мястото на подсъдимия се намираше масата на адвокатите.
Само по себе си делото за убийство бе достатъчно интересно, но още по-вълнуващ го правеше фактът, че със защитата се бе заел Наполеон Котас, един от най-известните адвокати по криминални дела в света. Котас се явяваше само на процеси за убийства и винаги ги печелеше. Говореше се, че хонорарите му се изчислявали в милиони долари. Наполеон Котас бе слаб, мършав, с големи, тъжни като на хрътка очи, открояващи се на прорязаното от бръчки лице. Обличаше се небрежно и видът му с нищо не вдъхваше доверие. Ала зад този неугледен вид се криеше изключително бърз и съобразителен ум.
Журналистите обсъждаха дълго причините, накарали Наполеон Котас да се съгласи да защитава обвиняемата. Всички бяха на мнение, че изходът е само един. Залагаха дори, че това ще е първото дело, което Котас ще загуби.
Петрос Демонидис, прокурорът, неведнъж се бе срещал в съдебна зала с Котас и макар да не го признаваше дори пред себе си, винаги бе изпитвал страхопочитание към таланта на големия юрист. Този път чувстваше, че няма основание за безпокойство. Ако някога е имало класически просто и ясно дело за убийство, то делото за убийството, извършено от Анастасия Савалас, беше именно такова.