— Това е единствената охрана, от която имам нужда.
— Добре. Щом си сигурен в нея.
— Наистина съм сигурен. — Котас се изправи и протегна ръка за сбогом. — Parakalo. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен.
— Parakalo — усмихна се Демонидис. — Друг път ти ще ми услужиш.
Един час по-късно в „Еленик Трейд Корпорейшън“ влезе човек с униформа на разносвач.
— Нося пакет за господин Демирис — обърна се той към една от секретарките.
— Дайте да се разпиша.
— Наредено ми е да го предам лично.
— Съжалявам, но е зает. От кого е пакетът?
— От Наполеон Котас.
— Сигурен ли сте, че не можете да го оставите на мен?
— Сигурен съм, госпожо.
— Ще попитам, дали господин Демирис не може да ви приеме.
Жената натисна едно от копчетата на секретарската уредба.
— Моля да ме извините, господин Демирис. Един човек носи пакет за вас от господин Котас.
— Донесете ми го, Ирен — каза шефът.
— Наредено му е да ви го предаде лично.
— Нека влезе тогава.
Ирен и разносвачът влязоха в кабинета.
— Вие ли сте Константин Демирис?
— Да.
— Бихте ли се подписали тук?
Демирис се подписа на разписката.
— Благодаря ви — отвърна разносвачът, прибра листчето и връчи плика на Демирис.
Демирис изпрати с поглед секретарката и разносвача, огледа плика замислено и го скъса. Вътре имаше малък касетофон с една касета. Обзет от любопитство, той натисна копчето и зачака.
Гласът на Наполеон Котас изпълни кабинета.
„Драги Коста, всичко щеше да е толкова по-просто, ако беше повярвал, че Фредерик Ставрос няма да издаде никому нашата малка тайна. Още по-огорчен съм от факта, че не повярва, че аз нямам намерение да споделя тази нещастна история с когото и да било. Имам всички основания да вярвам, че ти стоиш зад смъртта на нещастния Ставрос и си решил да ликвидираш и мен. Тъй като моят живот ми е също толкова скъп, колкото и твоят на теб, искам да те предупредя, че нямам никакво намерение да бъда следващата ти жертва… Взел съм всички предпазни мерки да запиша подробностите на играта, която ние двамата с теб изиграхме в процеса на Ноел Паж и Лари Дъглас, поставих ги в запечатан плик и ги дадох на прокурора. Ще бъдат отворени в случай, че нещо се случи с мен. Ето защо сега за теб е не по-малко важно, отколкото за мен, да бъда жив и здрав.“
Константин Демирис седеше в креслото, загледан пред себе си.
Когато Наполеон Котас се прибра в кабинета си същия следобед, той вече не изпитваше никакъв страх. Константин Демирис беше опасен човек, но съвсем не беше глупак. Надали щеше да предприеме действия срещу някого, когато е застрашена собствената му сигурност. Той направи своя ход, а аз го матирах. Адвокатът се усмихна. Май няма да е зле да променя програмата си за четвъртък.
Следващите няколко дни Нанолеон Котас бе много зает с подготовката на дело, в което една жена бе убила двете любовници на своя съпруг. Котас ставаше рано и работеше до късно през нощта, подготвяйки въпросите към свидетелите. Инстинктът му подсказваше, че въпреки всички доказателства, победата му съвсем не е сигурна.
В сряда вечерта остана да пише в кабинета до среднощ и едва след това се накани да си върви. Пристигна у дома след един.
Прислужникът му го чакаше.
— Да ви приготвя ли нещо за хапване, господин Котас? Ако сте гладен, мога да ви донеса сандвичи или…
— Не, благодаря ти. Лягай си.
Наполеон се прибра в спалнята. В продължение на час прехвърляше делото в главата си и най-сетне към два заспа.
Сънува, че е в съдебната зала и разпитва някакъв свидетел, когато най-неочаквано човекът започна да къса дрехите си.
— Но защо правите това? — попита го Котас.
— Горя.
Котас се огледа и видя, че всички присъстващи в препълнената зала се събличат.
— Ваше благородие обърна се той към съдията, — най-сериозно възразявам.
Съдията също събличаше тогата си.
— Тук наистина е много горещо — оплака се той. Горещо е. И много шумно!
Наполеон отвори очи. Пламъци бълваха под вратата на спалнята му и цялата стая бе пълна с дим.
Той седна в леглото, напълно разсънен.
Къщата гори. Защо не действа алармената инсталация?
От високата температура вратата бе започнала да се пука. Котас изтича до прозореца, задавен от дима. Опита се да го отвори, но напразно. Димът ставаше все по-задушлив и мъжът едва дишаше. Нямаше къде да избяга.
От тавана започнаха да падат горещи греди. Едната от стените се срути и пламъците пометоха Котас. Той изкрещя от болка. Косата и пижамата му горяха. Заслепен, той се хвърли върху затворения прозорец, счупи го и полетя надолу от пет метра височина.