Выбрать главу

Рано на следващата сутрин една прислужничка въведе прокурора Петрос Демонидис в кабинета на Константин Демирис.

— Kalimehra, Петрос — рече Демирис. — Благодаря ти, че се отзова на поканата ми. Донесе ли го?

— Да, господине. — И Демонидис подаде запечатания плик на Наполеон Котас. — Мислех, че ще предпочетете да го пазите при вас.

— Колко разумно от твоя страна. Ще закусиш ли с мен?

— Efharisto. Много сте любезен, господин Демирис.

— Коста. Наричай ме Коста. От известно време те наблюдавам. Струва ми се, че си човек със сериозно бъдеще. Бих искал да намеря подходяща работа за теб при мен. Би ли се заинтересувал от такова предложение.

— Разбира се, Коста — усмихна се Петрос Демонидис.

— Е, добре. Докато закусваме, ще си поговорим.

9. Глава

Лондон

Стана нещо обичайно Катерин и Константин Демирис да говорят по телефона поне веднъж в седмицата. Той все така й изпращаше подаръци, а когато тя протестираше, я уверяваше, че това са жестове на внимание и признателност. „Ивлин ви похвали за случая с Бакстър“ или пък: „От Ивлин разбрах, че благодарение на блестящата ви идея фирмата е спестила значителни суми от транспортни разходи“.

Катерин също се гордееше с успехите си. Откри поне десетина слабости в работата на кантората, които можеха да се избегнат. Постепенно възстанови старите си навици и умения и работата на кантората се подобряваше до голяма степен благодарение и на нейните усилия.

— Искрено се гордея с вас — уверяваше я Константин Демирис.

Катерин пламтеше от удоволствие. Той наистина се държеше чудесно с нея.

Още малко и ще направя своя ход, мислеше Демирис. Сега, когато и Ставрос, и Котас бяха отстранени, с онази история го свързваше единствено Катерин. Наистина опасността бе съвсем незначителна, но както бе забелязал Котас, Демирис не беше човек, който оставя нещата на случайността. Жалко ще е да я пожертвам. Толкова е красива. Но първо да уредя вилата в Рафина.

Беше купил вилата, за да заведе Катерин там и да се люби с нея, също както Лари Дъглас се бе любил с Ноел. А след това…

Някои събития напомняха от време на време на Катерин за миналото. В лондонския „Таймс“ пречете за смъртта на Фредерик Ставрос и Наполеон Котас, имена, които нищо не й говореха, но в съобщенията се казваше, че са били защитници на Лари Дъглас и Ноел Паж по време на процеса.

Същата нощ сънува един от старите сънища.

Една сутрин тя се натъкна на съобщение във вестника, което дълбоко я развълнува.

„Уилям Фрейзър, помощник на президента на САЩ, пристигна в Лондон за преговори с министър-председателя на Великобритания във връзка с нов търговски договор“

Развълнувана, тя остави вестника. Уилям Фрейзър, човекът, изиграл такава сериозна роля в живота й. Какво ли щеше да стане, ако не го бях напуснала?

Катерин седеше на бюрото и нервна усмивка пробягваше по лицето й всеки път, когато погледът й попадаше върху съобщението. Уилям Фрейзър беше един от най-скъпите й хора. Споменът за него я караше да се чувства обичана. Той беше тук, в Лондон. Трябва да го видя, помисли тя. Ако се вярваше на вестника, щеше да отседне в „Кларидж“.

С треперещи пръсти Катерин набра номера на хотела. Имаше усещането, че миналото ще се превърне в настояще. Мисълта, че ще види Уилям, я караше да потреперва. Какво ли ще каже, като чуе гласа ми? А когато ме види?

— Добро утро, „Кларидж“.

Катерин пое дълбоко дъх.

— Господин Уилям Фрейзър, моля.

— Прощавайте, не чух господин или госпожа Фрейзър?

Сякаш някой й удари плесник. Каква глупачка съм. Как не помислих за това? Естествено, че вече е женен.

— Госпожо?

— Благодаря ви. — Тя бавно остави слушалката. Закъснях. Всичко е свършено. Коста беше прав.

Най-добре е миналото да си остане минало.

Самотата може да действа разяждащо, унищожително на духа. Човек чувства необходимост да споделя с някого радостта, възторга и болката си. Катерин живееше сред непознати и мълчаливо наблюдаваше и слушаше смеха на влюбените около себе си. Но не желаеше да изпада в самосъжаление.

Не съм единствената самотна жена в света. Аз съм жива! Жива съм!

В Лондон човек не може да скучае. В кината непрестанно дават американски филми. Катерин ги гледаше с голямо удоволствие. Видя „Острието на бръснача“ и „Ана и кралят на Сиам“. „Джентълменско споразумение“ я разстрои, а Кари Грант бе прекрасен в „Ергенът и зозата“.