Катерин ходеше на концерти в „Албърт Хол“, посещаваше и балетните постановки в Садлърс Уелс. Отиде до Стратфорд, за да види Антъни Куейл в „Укротяване на опърничавата“ и сър Лорънс Оливие в „Ричард III“. Но удоволствието й не бе пълно, тъй като беше сама.
Точно тогава се появи Кърк Ренолдс.
Един ден високият, привлекателен мъж приближи до бюрото й в кантората и каза:
— Казвам се Кърк Ренолдс. Къде бяхте досега?
— Не ви разбрах?
— Чакам ви от толкова време.
Така започна всичко.
Кърк Ренолдс бе американец, юрист и се грижеше за някои от интересите на Константин Демирис при международните сделки. Беше малко над четирийсет, сериозен, интелигентен и внимателен.
Катерин сподели с Ивлин:
— Знаеш ли какво ми харесва най-много в него? Кара ме да се чувствам жена. Почти бях забравила какво е това.
— Не зная какво да ти кажа — сдържано рече Ивлин. — На твое място бих била по-предпазлива. Не се впускай прибързано.
— Добре, ще внимавам.
Кърк Ренолдс заведе Катерин на „правна“ обиколка. Посетиха Олд Бейли, където от векове съдеха престъпниците, разходиха се из съдебните зали, разминаваха се с адвокати в тоги и с перуки. Посетиха и мястото, където е бил затворът Нюгейт, строен през осемнайсети век. Пътят пред затвора се разширяваше, след което се стесняваше отново.
— Колко странно — удиви се Катерин. — Защо ли им е било нужно това?
— За да има място за тълпите. Тук са изпълнявали публичните екзекуции.
Катерин потрепери. Това й напомни за нейната лична драма.
Една вечер Кърк заведе Катерин до „Ист Индия Док“ близо до доковете.
— Съвсем доскоро полицаите в този район се разхождаха на двойки — обясняваше Ренолдс. Това бе едно от големите свърталища на престъпния свят.
За Катерин този квартал и сега бе опасен.
Вечеряха в една от най-старите лондонски кръчми „Проспект ъф Уитби“, надвиснала над реката, по която сновяха и се разминаваха шлепове и кораби на път за морето.
Катерин харесваше необикновените имена на лондонските кръчми — „Олд Чешир Чийз“, „Фалстаф“, „Гоут ин Бутс“. Друг път вечеряха в живописната кръчма „Ипгъл“ на Сити Роуд.
— Сигурен съм, че като дете си пяла песничка за това място — рече Кърк.
Катерин го погледна изненадано.
— За това място ли? Та аз дори не съм чувала за него.
— Напротив, чувала си. Идва от едно старо детско стихотворение.
— От кое?
— Преди много години тук, на Сити Роуд, е имало шивашки дюкяни. Към края на седмицата докато чакали да им платят, шивачите залагали ютиите си в заложната къща. И по този повод някой съчинил стихчето:
— Откъде знаеш всичко това? — засмя се Катерин.
— От юристите се очаква да знаят всичко. Но има нещо, което наистина не знам. Караш ли ски?
— За съжаление, не. Защо?
Кърк неочаквано бе станал много сериозен.
— Ще ходя в Сен Мориц. Там са най-добрите ски-учители. Ще дойдеш ли с мен, Катерин?
Въпросът му я изненада и тя не знаеше какво да отговори.
— Ами не зная, Кърк.
— Нали ще си помислиш?
— Непременно. — Цялата трепереше. Спомни си колко вълнуващо бе да се люби с Лари и изведнъж, неочаквано за самата себе си, се запита дали някога ще може отново да изпита подобно чувство. — Ще си помисля.
Катерин реши да запознае Кърк с Уим.
Взеха Уим от дома му и тримата отидоха да вечерят в „Айви“. През цялата вечер Уим не погледна нито за миг Кърк Ренолдс. Имаше вид на човек, изцяло погълнат от собствените си мисли. Кърк погледна Катерин. Тя му каза шепнешком: „Попитай го нещо.“
— Харесва ли ти Лондон, Уим?
— Средна работа.
— Имаш ли любим град?
— Не.
— Обичаш ли работата си?
— Горе-долу.
Кърк погледна отново Катерин, поклати глава и сви рамене.
Устните на Катерин произнесоха безмълвно: „Моля те.“
— В неделя ходя на голф. Ти играеш ли голф? — опита друга тема Кърк.
— Голфът е спортна игра. Твърдата топка се удря със специални тояжки с метални накрайници — завити, за да се прокара по пътечка с различни препятствия и ямки. Оценка по броя на ударите…
Кърк премигна.
— Ти трябва да си страшно добър.
— Уим никога не е спортувал — обади се Катерин. — Той просто знае всичко. В математиката е гений.
Кърк се отегчаваше. Надявал се бе да прекара вечерта насаме с Катерин, а тя настоя да вземат и този досадник.
— Така ли? — усмихна се насила Кърк. — И може би знаеш, колко е две на петдесет и девета степен?