Старицата бе изключително подходяща за тази работа — съвършената американска баба. Единственото, за което митничарите можеха да я заподозрат, че пренася незаконно, бяха куките за плетене.
Сара Мърчинсън трябваше да отлети за Ню Йорк на следващата сутрин.
Ще дойда да ви взема, за да ви откарам до летището.
— Много благодаря. Страшно сте любезен. Колко ли се гордее майка ви с вас.
— Да. Много сме привързани един към друг. — Майка му не бе сред живите вече десет години.
На другата сутрин, когато Ризоли се готвеше да излезе от хотела, за да отиде до склада и да прибере своя ценен товар, телефонът в стаята иззвъня.
— Господин Ризоли? — попита непознат глас.
— Кажете.
— Обажда се доктор Патсака от спешното отделение на Атинската болница. Тук при нас лежи госпожа Сара Мърчинсън. Снощи се препънала, паднала и счупила крак. Много държеше да ви се обадя и да ви кажа колко съжалява…
Тони Ризоли тръшна слушалката.
— Merda! — За втори път! Къде да търси друг „товарен кон“!
Ризоли знаеше, че трябва да е извънредно предпазлив. Говореше се, че цял отряд полицаи от отделите за борба с наркотици е в Атина и работи с гръцките власти. Наблюдаваха всички изходни пунктове на града, претърсваха редовно самолетите и корабите.
Не стига това, ами възникна и нов проблем. Един от наркоманите, който между другото крадеше, му съобщи, че полицията е започнала да претърсва складовете за контрабандни стоки и наркотици. Притискаха го отвсякъде. Време беше да даде обяснения на Семейството.
Тони Ризоли излезе от хотела и тръгна по улица „Патисион“ към Телефонната палата. Не беше сигурен дали телефонът в хотела не се подслушва и предпочиташе да не рискува.
Голямата сграда на „Патисион“ 85 бе облицована с кафяв камък, с колони на фасадата, на входа висеше метална табела. Ризоли влезе във фоайето и се огледа. Покрай две от стените видя наредени двайсетина номерирани телефонни кабини. На дълги полици стояха телефонни указатели за цял свят. В центъра на залата четирима служители приемаха поръчките. Хората чакаха да ги свържат.
Тони приближи до една от жените зад гишето.
— Добър ден — рече той.
— Какво обичате?
— Искам да поръчам международен разговор.
— Трябва да почакате около половин час.
— Няма значение.
— Кажете ми държавата и номера.
— Един момент — отговори Тони и след кратко колебание и подаде едно листче. За тяхна сметка.
— Името ви, моля.
— Браун, Том Браун.
— Щом се свържа, господин Браун, ще ви повикам.
— Благодаря. — И той се настани на една от пейките отсреща.
Защо ли не опитам да скрия пакетите в лека кола и да платя на някого, за да ги пренесе през границата. Много е рисковано — претърсват колите. Може би ако успея да намеря някой…
— Господин Браун… Господин Браун… — Два пъти повториха името, докато се сети, че викат него. Стана и приближи до гишето в центъра на залата.
— Разговорът е приет. Кабина номер седем, ако обичате.
— Благодаря ви. Бихте ли ми върнали листчето? Ще трябва отново да се обаждам след няколко дни.
— Разбира се.
Тони влезе в седма кабина и затвори вратата.
— Ало?
— Тони, ти ли си?
— Да. Как си Пийт?
— Честно казано, малко сме загрижени. Момчетата вече очакват твоята пратка.
— Възникнаха проблеми.
— Изпрати ли пакетите?
— Не. Все още са тук.
— Не бихме искали нещо да им се случи, Тони — чу гласа след малка пауза.
— Няма опасност. Просто трябва да изчакам малко, докато успея да ги изнеса. Тъпкано е с полицаи.
— Говорим за десет милиона, Тони.
— Зная. Не се безпокой. Все ще измисля нещо.
— Налага се, Тони. Постарай се!
Връзката прекъсна.
Един мъж със сив костюм проследи Тони е поглед, докато излизаше от залата на телефонната палата. Сетне приближи жената зад гишето.
— Signomi, забелязахте ли мъжа, който току-що излезе?
— Ochi? — вдигна тя очи.
— Искам да зная номера, с който говори.
— Съжалявам. Нямаме право да даваме такава информация.
— Полиция. Името ми е инспектор Тину — каза мъжът и отвори портфейла си — от вътрешната страна бе закачена металната му значка.
Поведението на жената веднага се промени.
— О, поиска да набера номер, записан на лист хартия, но след това го прибра.
— Вие сигурно записвате номерата.
— О, да. Задължително.
— Бихте ли ми го дали?
— Да, момент.
Жената написа номера на лист хартия и го подаде на инспектора. Той го прочете внимателно. Кодът на страната бе 39, а на централата — 91. Италия. Палермо.
— Благодаря ви. А случайно да си спомняте името на човека?