— По името на известен палач от седемнайсети век.
— Ясно.
— Сондирането с ножа е стара история. Преди стотици години китайците копаели по този начин кладенци за вода. Също като нас вдигали и спускали тежък режещ инструмент, окачен на дебело въже. Но днес около осемдесет и пет процента от кладенците се дълбаят на принципа на свредела.
Човекът се обърна с намерение да продължи работата си.
— Извинете, а в какво се състои този принцип?
— Ами вместо да блъскаш в, земята, пробиваш дупката постепенно. Нали виждаш? На пода на нашия дерик има стоманен свредел, задвижван от мотор. Той върти тръбата, която също се движи надолу. В отдалечения й край има приспособление за спиране.
— Струва ми се доста просто.
— Но всъщност не е. Трябва да знаеш как да изхвърлиш на повърхността пръстта, да укрепяваш от време на време стените на кладенеца и да спираш бликналата вода и природния газ.
— А свределът не затъпява ли?
— Затъпява естествено. Тогава изтегляме устройството, монтираме нов и връщаме обратно тръбата в кладенеца. Ти да не се готвиш за сондьор?
— Не, господине. Но някой ден ще стана собственик на нефтени кладенци.
— Браво на теб. А сега може ли да си гледам работата?
Една сутрин Демирис забеляза, че сондата не пробива надолу, а прави плитки ями около основния кладенец и вади парчета скали.
— Извинявайте, но какъв е смисълът на това? — попита той.
Сондьорът спря, за да попие потта от челото си.
— Това е периферно сондиране. Правим анализ на скалата, за да проверим дали има следи от нефт.
— Разбирам.
Често пъти, когато всичко вървеше добре, Демирис чуваше сондьорите да си подвикват:
— Завивам надясно.
Това значеше, че правят дупка. Той забеляза, че целият терен е осеян с множество малки дупки с диаметър не по-голям от два-три инча.
— Извинете, за какво са тези дупки? — питаше младият човек.
— Проверяваме какво има отдолу. По този начин спестяваме много време и пари на компанията.
— Да, разбирам.
Младежът се интересуваше от всичко и въпросите му нямаха край.
— А как решавате къде да пробивате?
— Имаме много геолози — „каменари“ — те вземат проби от почвата и ги изследват. След тях идва ред на „изкормвачите“.
— Това пък какво е?
— Сондите. Когато…
Константин Демирис работеше от ранна утрин, чак докато слънцето се скрие зад хоризонта — влачеше тежките въжета в палещата жега на пустинята, почистваше съоръженията, профучаваше с камиона край скалите, бълващи пламъци. Огньовете горяха денем и нощем и унищожаваха отровните газове.
Дж. Дж. Макинтайър не бе излъгал Демирис. Храната беше отвратителна, битовите условия — кошмарни, а вечер наистина нямаше какво да се прави. Още по-неприятно бе усещането, че във всяка пора на тялото ти са се загнездили по няколко песъчинки. Пустинята сякаш бе жива и нямаше начин да се измъкнеш от нея. Пясъкът проникваше в колибата, през дрехите и се забиваше в тялото — имаше чувството, че ще полудее. След което идваше най-страшното.
Задухваше шамалът. Пясъчните бури траеха почти цял месец. Всеки ден вихърът виеше със сила, която докарваше човек до пълно безумие.
— Да не би да ходите на работа в това кошмарно време? — попита той първия ден, когато надникна навън и видя пясъчната вихрушка.
— Естествено, че ходим, приятелче. Да не мислиш, че си на почивка в санаториум!
Навсякъде откриваха нефт. В Абу Хадрия, в Катиф и в Харад работниците бяха заети по цял ден.
В лагера пристигнаха английски геолог и жена му. Хенри Потър бе прехвърлил шейсетте, а жена му Сибил бе на трийсет и няколко. Всякъде другаде Сибил Потър щеше да мине за най-обикновена, възпълна жена с писклив и неприятен глас. Но във Фадили тя бе изкусителна красавица. Хенри Потър бе страшно ангажиран с изследването на новите находища и непрекъснато бе на път, така че жена му често оставаше сама.
Младият Демирис трябваше да й помага при настаняването.
— Такова отвратително място — оплака му се Сибил е хленчещ глас. — Хенри само ме мъкне по разни кошмарни обекти. Защо ли се примирявам.
— Вашият съпруг върши много важна работа — увери я Демирис.
Тя погледна замислено привлекателния младеж.
— Съпругът ми съвсем не върши всичко онова, което е необходимо. Разбираш ли какво искам да кажа?
Естествено, че разбираше, но отвърна:
— Не, госпожо.
— Как се казваш?
— Демирис, госпожо. Константин Демирис.
— Как ти викат приятелите?
— Коста.
— Е, Коста, мисля, че ние с теб добре ще се разбираме. И двамата нямаме нищо общо с тия арабески.
— Арабески ли?