— Да поканим две мацета и да се позабавляваме, а? — предложи Ризоли.
— Трябва да се прибера у дома при семейството си — възрази Коронцис. — А и не мога да си позволя такива неща.
— Ти си мой гост. Аз плащам. На мен не ми струва нищо.
Ризоли уговори едно от момичетата да заведе Виктор в стаята си в хотела.
— Идваш ли? — попита го Коронцис.
— Имам да свърша още нещо тук. Ти върви, сметката е уредена.
На другата сутрин Тони Ризоли отново се отби в музея. Множество туристи бяха плъзнали из залите и ахкаха пред съкровищата от древността.
Коронцис заведе Ризоли в своя кабинет.
— Аз… не зная как да ти благодаря… за снощи, Тони — заекваше той, изчервен и смутен. — Тя беше чудесна.
— Приятелите са за това — усмихна се Ризоли.
— Но аз нищо не мога да направя, за да ти се отблагодаря.
— Не съм го направил за това. Харесваш ми. Приятно ми е с теб. А, да не забравя, тази вечер се събираме няколко приятели на покер. Не искаш ли да дойдеш и ти?
— Благодаря ти, с най-голямо удоволствие, но… — Той сви рамене. — По-добре да не идвам.
— Ако парите са проблем, не го мисли. Аз ще те финансирам.
— Направи вече толкова много. Ако загубя, никога няма да мога да ти ги върна.
— Кой каза, че ще загубиш? Играта е уговорена.
— Как така уговорена? Не разбирам.
— Играта ще се върти от един приятел. Ото Далтон. В Атина са пристигнали няколко паралии американци, които умират за хазарт, и ние с Ото ще им приберем парите.
Коронцис ококори очи.
— Ще им ги вземете? Искащ да кажеш, че… че ще правите шашми? — Очевидно смутен, младият мъж навлажни устните си. — Никога… никога не съм участвал в такова нещо.
Ризоли кимна съчувствено.
— Разбирам те. Ако се притесняваш, не се налага да участваш. Все пак две-три хиляди долара ще ти дойдат добре, нали?
Коронцис съвсем облещи очи.
— Две-три хиляди долара ли каза?
— Ами да, най-малко.
— Не е ли рисковано?
— Мислиш ли, че щях да участвам ако беше опасно — засмя се Тони. — Съвсем просто е. Ото е страхотен майстор. От години го прави и никога досега не са го хващали.
Коронцис седеше като вцепенен и не сваляше очи от Ризоли.
— Колко ми трябват, за да участвам в играта?
— Около петстотин долара. Работата е толкова сигурна, че аз ще ти услужа с тези пари, но ако все пак загубиш, няма да искам да ми ги връщаш.
— Ти си прекалено щедър, Тони. Защо… защо правиш всичко това?
— Вече ти казах. — Ризоли престори гласа си така, че да звучи възмутено. — Винаги, когато видя някой почтен, трудолюбив човек като теб на отговорна работа — уредник в един от най-прочутите музеи в света, — за която държавата не ти дава дори прилична заплата, нищо че се блъскаш от сутрин до вечер, за да изхранваш семейството си… право да ти кажа, просто се вбесявам. Кога за последен път ти повишиха заплатата?
— Тук няма такова нещо.
— Ето, виждаш ли? Слушай какво. Имаш възможност да избираш. Или ще ми позволиш да ти направя една услуга тази вечер, та да сложиш в джоба си няколко хиляди и да заживееш както се полага, или ще продължиш да се мъчиш да свързваш двата края.
— Не зная, Тони… аз…
— Ясно. — Ризоли стана решително от стола. — След година-две може би отново ще дойда в Атина и нищо чудно отново да се срещнем. Много ми беше приятно, че се запознахме, Виктор. — И той тръгна към вратата.
— Почакай — спря го Коронцис, очевидно взел решение. — Ще дойда с теб тази вечер.
Налапал бе въдицата.
— Ей, страхотен си — зарадва се Тони. — Искрено се радвам, че ще мога да ти помогна.
— Прощавай, но искам да съм сигурен, че съм те разбрал правилно. Ти каза, че ако загубя, няма да се налага да ти връщам парите, нали?
— Точно така. Няма начин да загубиш. Играта е нагласена.
— Къде ще играем?
— В стая номер двайсет и четири на хотел „Метропол“. В девет часа. Кажи на жена си, че ще работиш до късно.
12. Глава
Освен Тони Ризоли и Виктор Коронцис в стаята имаше още четирима души.
— Да те запозная с моя приятел Ото Далтон — каза Ризоли. — Това е Виктор Коронцис.
Двамата мъже си стиснаха ръцете.
Тони погледна останалите.
— Не си спомням да съм срещал тези господа.
— Пери Бреслоер от Детройт — започна да ги представя Ото Далтон. — … Марвин Симор от Хюстън… Сал Призи от Ню Йорк.
Виктор Коронцис кимна на всеки, боейки се да не би гласът да му изневери.
Ото Далтон бе около шейсетгодишен, слаб, приветлив мъж с посивяла коса. Перя Бреслоер бе по-млад, с издължено и сдържано лице. Слаб, но с по-меки черти бе Марвин Симор. Сал Призи бе мъж-планина, с яки, мускулести ръце. Имаше, малки, подли очи, а лицето му бе прорязано от голям белег.