Ризоли бе подготвил Коронцис. Тия приятели имат много пари. Могат да си позволят да загубят и по-големи суми. Симор е собственик на застрахователна компания. Бреслоер се занимава с търговия на коли и има магазини в почти всички щати на САЩ, а Сал Призи е шеф на голям синдикат в Ню Йорк.
— И така, господа, да започваме — обади се Ото Далтон. — Белите чипове са пет долара, сините — десет, червените — двайсет и пет, а черните — петдесет. А сега да видим цвета на вашите пари.
Коронцис извади петстотинте долара, които бе взел на заем. Не, сепна се той, не са заем, а просто дадени. Погледна Ризоли и се усмихна. Чудесен приятел наистина е този Ризоли.
Останалите сложиха на масата дебели пачки.
Изведнъж Коронцис се смути. Ами ако нещо се обърка и загуби петте стотачки? Тони ще се погрижи за това, сви рамене той. Но ако спечели?. Неочаквано го обзе еуфория.
Играта започна.
Залозите отначало бяха малки. Ръководещият играта ги определяше. При първите раздавания загубите и печалбите сякаш се разпределяха равномерно, но постепенно настъпи промяна.
И да искаха, Тони Ризоли и Виктор Коронцис не можеха да загубят. Ако техните карти бяха добри, то на останалите бяха лоши. Ако другите имаха късмет, късметът на Коронцис и Ризоли бе още по-голям.
Виктор просто не вярваше на очите си. В края на играта той бе спечелил близо две хиляди. Същинско чудо.
— Доста ви вървеше тази вечер — изсумтя Марвин Симор.
— Така си е — съгласи се Бреслоер. — Какво ще кажете за един реванш?
— Ще ви се обадя — отговори Ризоли.
Когато си тръгнаха, Коронцис възкликна.
— Направо не мога да повярвам. Две хиляди долара!
— Дребна работа — засмя се Тони. — Нали те предупредих! Ото е един от най-големите майстори в занаята. Ония приятели просто умират да се срещнат отново с нас. Какво ще кажеш?
— Съгласен съм — широко усмихнат рече Коронцис.
Следващата вечер Коронцис спечели три хиляди.
— Направо фантастично! — рече той на Ризоли. — Дали не подозират нещо?
— Разбира се, че не подозират. Бас държа, че утре ще поискат да вдигнем залога. Смятат, че ще могат да си върнат парите. Ти навит ли си?
— Разбира се, Тони.
Щом седнаха, Сал Призи каза:
— Знаете ли, в последно време доста загубихме. Какво ще кажете да вдигнем залога.
Тони Ризоли намигна на Коронцис.
— Нямам нищо против — отвърна Тони. — Вие какво ще кажете?
Всички кимнаха в знак на съгласие.
Ото Далтон приготви купчините с чипове.
— Белите са петдесет долара, сините — сто, червените са петстотин, а черните — хиляда.
Виктор погледна Ризоли тревожно. Не предполагаше, че залозите ще се вдигнат толкова високо. Ризоли му кимна успокоително. Играта започна.
Всичко вървеше както и предишните дни. Ръцете на Виктор бяха като омагьосани. Каквито и карти да имаше, неговите биеха тези на другите. Тони също печелеше, но не толкова много.
— Проклети карти! — изръмжа Призи по едно време. — Да сменим тестето.
Ото Далтон безропотно извади нова колода.
Коронцис хвърли бегъл поглед към своя приятел и се усмихна. Сигурен беше, че няма начин късметът да им измени.
Към полунощ им донесоха сандвичи. Решиха да си починат около петнайсет минути.
Тони Ризоли дръпна Коронцис настрани.
— Казах на Ото да им пусне малко — прошепна той.
— Не те разбирам.
— Нека да спечелят няколко раздавания. Ако продължават да губят, ще загубят интерес и ще си тръгнат.
— А да, разбирам. Много разумно.
— Нека да се успокоят и ще променим отново залозите. Тогава съвсем ще ги оберем.
Виктор Коронцис се колебаеше.
— Вече съм спечелил много, Тони. Дали не е по-добре да си тръгнем, когато парите са още в нас?
Ризоли се взря в очите му.
— Виктор, да не би да искаш да си тръгнеш през нощта с петдесет хиляди долара в джоба?
Подновиха играта и Бреслоер, Призи и Симор започнаха да печелят. Отново картите на Коронцис бяха добри, а на останалите още по-добри.
Ото Далтон е гений, мислеше Коронцис. Наблюдаваше го през цялото време и така и не успя да улови едно-единствено погрешно движение.
Играта продължаваше. Виктор все така губеше. Но въобще не се тревожеше. След няколко минути Ризоли, Далтон и той ще преминат отново в атака, за да ги довършат.
Сал Призи сияеше.
— Е — обади се той, — вие, приятели, като че поохладняхте.
— Така си е — обади се Тони мрачно и хвърли съзаклятнически поглед на Коронцис.
— Не може все да ти върви — рече Марвин Симор.