Лицето на Виктор Коронцис бе съвсем пребледняло.
— Ти се шегуваш.
— Де да беше така. Грешката е моя, Виктор, не биваше да те оставям да играеш с човек като Сал Призи. Той е убиец.
— Господи! Ами сега?
— Няма ли някакъв начин да намериш тия пари?
Коронцис избухна в истеричен смях.
— Та аз едва успявам да издържам семейството си с тази заплата.
— Ами в такъв случай мога да те посъветвам само да напуснеш града. Или дори страната. Иди някъде, където Призи не може да те открие.
— Не мога да направя такова нещо — изхленчи Виктор. — Имам жена и четири деца. Ти ми обеща, че всичко ще се нареди и че няма начин да загубим. Така беше, нали…
— Зная. И наистина много съжалявам. Досега не съм се издънвал. За мен единственото обяснение е, че Призи ни е измамил.
— В такъв случай не е нужно да му плащам — обнадежди се Коронцис.
— Не е толкова просто, Виктор — търпеливо продължи Ризоли. — Ако го обвиниш в измама, той ще те пречука, не му ли платиш, пак ще те пречука.
— Всемогъщи Боже! — простена Коронцис. — С мен е свършено.
— Наистина те разбирам. Сигурен ли си, че няма откъде да ги събереш?
— Ще са ми нужни сто живота. Най-малко сто. Всичко, което притежавам, е ипотекирано. Няма от къде.
Лицето на Тони Ризоли внезапно просветна, сякаш осенено от спасителна идея.
— Я чакай, нали ми каза, че онези антични предмети струват сума пари?
— И какво от това?
— Остави ме да довърша. Спомена също, че копията са съвършени.
— Съвсем не е така. Всеки експерт ще ги познае…
— Чакай, чакай. Ами ако на мястото на оригинала оставиш копие? Когато бях в музея, имаше толкова много туристи. Нима те могат да направят разлика?
— Не, но… аз… Разбирам какво искаш да кажеш, ала такова нещо не мога да направя.
— Влизам ти в положението, Виктор — все тъй спокойно продължи Ризоли. — Но експонатите са толкова много, пък ти ще подмениш само един…
— От двайсет години съм уредник в този музей — поклати Виктор глава. — И през ум не ми е минавало такова нещо.
— Съжалявам, не трябваше да ти го предлагам, но в един миг си помислих, че това ще спаси живота ти. — Ризоли се изправи и разкърши схванатото си тяло. — Боже, колко късно стана. Жена ти сигурно се чуди къде си се запилял.
Виктор Коронцис гледаше втренчено.
— Значи смяташ, че това ще ме спаси? — в унес произнесе той. — Но как?
— Много е просто. Вземаш една от антиките… даваш ми я, изнасям я от страната и я продавам. Оттам ще дойдат парите, които дължиш на Призи. Мисля, че ще мога да го убедя да почака. А и ти ще отървеш кожата. Излишно е да ти казвам какъв голям риск поемам заради теб. Хванат ли ме, ще имам големи неприятности. Правя го, само защото се чувствам отговорен, понеже те забърках в тази история.
— Ти си истински приятел — рече Виктор. — Сам съм си виновен. Не биваше да играя. Ти се опита да ми помогнеш.
— Така е. Съжалявам, че номерът не се получи. Е, да идем да поспим. Утре пак ще се видим. Лека нощ, Виктор.
— Лека нощ, Тони.
Рано на следващата сутрин телефонът в музея иззвъня.
— Коронцис?
— Да.
— Тук е Сал Призи.
— Добро утро, господин Призи.
— Обаждам се да уредим онези шейсет и пет хиляди, които ми дължите. По кое време да мина да ги взема?
— Ами… В момента не са у мен. — Виктор здравата се изпоти.
Последва злокобно мълчание.
— По дяволите, що за номера ми играете?
— Повярвайте, не ви лъжа. Аз…
— В такъв случай си искам парите! Ясно ли е?
— Да, господине.
— По кое време затваряте музея?
— Шест… шест часа.
— Ще ви чакам отпред. Гледайте парите да са у вас, да не ви размажа главата. Мислете му!
Линията прекъсна.
Виктор Коронцис се отпусна в стола, обзет от панически ужас. Искаше да се скрие. Но къде? Чувството на отчаяна безнадеждност го погълна. В главата му се въртяха стотици „ако“. Ако не бях отишъл в казиното онази вечер… ако не бях срещнал Тони… ако бях удържал на обещанието си никога повече да не играя… Той тръсна глава да пропъди мрачните мисли. Трябва да предприема нещо, и то веднага.
В този момент влезе Тони Ризоли.
— Добро утро, Виктор.
Беше шест и половина. Служителите от музея си бяха отишли. Външната врата от половин час бе заключена. Виктор и Тони я наблюдаваха внимателно.
Коронцис ставаше все по-неспокоен.
— Ами ако не се съгласи? Ако поиска парите още тази вечер?
— Остави това на мен. Аз ще говоря с него.
— Може и въобще да не дойде, а да изпрати нали разбираш, някой, който да ме убие? Мислиш ли, че може да стигне дотам?
— Няма да го направи, поне докато има шанс да си прибере парите.