Той се усмихна и рече тихо:
— Обещавам ти нашият да не бъде мрачен.
Нощта преди отпътуването Катерин си изми косата. Два пъти стегна и пренареди багажа. Стомахът й бе на топка от вълнение. През целия си живот бе спала само с двама мъже: с Уилям Фрейзър и със съпруга си. Господи, надявам се не съм забравила какво се прави. Казват, че е като да караш велосипед. Научиш ли се веднъж, никога не го забравяш. Може би ще го разочаровам в леглото. Може би пък той ще ме разочарова. А може би не е зле да престана да го мисля и да си легна.
— Господни Демирис?
— Да.
— Катерин Алегзандър замина тази сутрин за Сен Мориц.
Отсреща замълчаха.
— Сен Мориц ли?
— Да, господине.
— Сама ли замина?
— Не, с Кърк Ренолдс.
Този път тишината бе значително по-продължителна.
— Благодаря, Ивлин.
Кърк Ренолдс! Това беше невъзможно. Какво бе видяла в него? Чаках прекалено дълго. Трябваше да се намеся по-енергично. Ще се наложи да предприема нещо. Не мога да я оставя да…
Секретарската уредба иззвъня.
— Господин Демирис, някой си господин Ризоли иска да ви види. Няма уговорена среща, но…
— Тогава защо ме безпокоите? — изсъска той и прекъсна линията.
Сигналът отново прозвуча.
— Много се извинявам, но господин Ризоли твърди, че идва със съобщение от господин Ламбру. Било важно.
Съобщение ли? Странно. Защо неговият шурей сам не му се обади?
— Поканете го.
— Добре, господине.
Тони пристъпи в кабинета на Константин Демирис и се огледа. Обстановката му се стори по-луксозна дори от кабинета на Спирос Ламбру.
— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Демирис.
— Разполагате с две минути.
— Изпраща ме Спирос. Според него трябва да си поговорим.
— Така ли? И за какво, ако мога да попитам?
— Нали не възразявате да седна?
— Струва ми се няма да се наложи да останете дълго.
Тони Ризоли се настаня в един стол с лице към Демирис.
— Собственик съм на манифактурно предприятие, господин Демирис. Изпращам продукцията си до различни части на света.
— Разбирам. Искате да наемете един от моите кораби.
— Именно.
— Защо Спирос ви изпраща при мен? Защо не наехте някой от неговите кораби? В момента два от тях бездействат.
— Предполагам, не одобрява стоката, която се каня да превозя.
— Не ви разбирам. Какво смятате да превозвате?
— Наркотици — отвърна Тони. — Хероин.
Демирис го гледаше и не вярваше на ушите си.
— И вие очаквате от мен да… Веднага напуснете кабинета ми, преди да съм повикал полиция.
Ризоли кимна към телефона.
— Защо не го направите веднага?
Той изчака Демирис да вдигне слушалката.
— Аз също бих искал да поговоря с тях. Ще им разкажа някои подробности около процеса на Ноел Паж и Лари Дъглас.
— За какво говорите? — попита Демирис изтръпнал от ужас.
— За двама души, екзекутирани по обвинение в убийството на жена, която все още е жива.
Константин Демирис пребледня.
— Как мислите, дали полицията ще се заинтересува от тази история? Или може би вестниците? Виждам дори как биха изглеждали заглавията. Мога ли да ви наричам Коста? Спирос ми каза, че всичките ви приятели ви наричат Коста. А аз мисля, че ние двамата с вас ще станем добри приятели. И знаете ли защо? Защото добрите приятели се държат здраво един за друг. Ние ще пазим нашата малка тайна, нали?
Константин Демирис не смееше да мръдне.
— Какво искате? — раздразнено попита той.
— Вече ви казах. Искам да наема един от корабите ви и тъй като сме добри приятели, предполагам, ще ми позволите да ползвам кораба безплатно, нали? Можем да го наречем услуга за услуга.
— Не мога да позволя такова нещо — обади се Демирис. — Разбере ли се, че някой от моите кораби превозва наркотици, ще загубя цялата си флотилия.
— Но няма да се разбере. В моя занаят рекламирането не се практикува. Всичко ще стане в пълна тайна.
— Много се лъжете, ако си въобразявате, че можете да ме шантажирате — лицето на Демирис бе придобило суров израз. — Давате ли си сметка, кой съм аз?
— Да, разбира се. Моят нов партньор. Ние двамата започваме общ бизнес и дълго ще бъдем заедно, драги, защото откажеш ли, отивам веднага в полицията и в редакциите на вестниците, за да разкажа твоята история. Тогава и авторитетът ти, и проклетата ти империя отиват по дяволите.
Настъпи дълго, мъчително мълчание.
— Как… как е разбрал шуреят ми?
— Има ли значение — ухили се Ризоли. — По-важното е, че те държа за топките и стисна ли ги, ставаш евнух. Ще ми пееш сопрано до края на дните си и то в някоя затворническа килия. — Тони погледна часовника си. — Божичко, двете ми минути изтекоха. — Изправи се и добави: — Давам ти шейсет секунди да решиш дали ще си отида от тук като твой съдружник.