Пръстите му се впиха във врата й.
— Не ти плащам да дърдориш. — Той стовари юмрук в лицето й. — Млъквай и се залавяй за работа.
— Разбира се, котенце — изхленчи Елена. — Разбира се.
Ризоли беше ненаситен и тя капна от умора. Полежа, докато се увери, че е заспал дълбоко, след това тихичко се измъкна от леглото и се облече. Всичко я болеше. Ризоли не й беше платил. Тя обикновено взимаше парите от портфейла на мъжа, добавяше и нещо отгоре. Този път инстинктът й подсказа да изчезва час по-скоро, без да взема каквото и да е.
Час по-късно силни удари по вратата събудиха Тони Ризоли. Той седна в леглото и погледна часовника. Беше четири сутринта. Огледа се. Момичето си беше отишло.
— Кой е? — извика той.
— Съседът — чу се раздразнен глас. — Търсят ви по телефона.
Ризоли потърка чело.
— Идвам.
Наметна халата и пътем грабна панталоните си от стола. После отвори портфейла си. Парите бяха на място. Онази кучка май не е толкова тъпа. Измъкна стодоларова банкнота и отвори вратата.
Съседът му стоеше в коридора по халат и пантофи.
— Знаете ли колко е часът? — попита той възмутено. — Бяхте ми казали…
Ризоли му подаде банкнотата.
— Страшно съжалявам — извини се той. — Няма да говоря дълго.
Гневът на стареца се бе изпарил.
— Добре, добре. Трябва да е важно, щом будят хората в четири сутринта.
Ризоли прекоси коридора и отиде до телефона.
— Имате проблем, господин Ризоли — каза някой отсреща.
Кой се обажда?
— Спирос Ламбру ме помоли да ви звънна.
— За какво става дума? — Той предусети опасността.
— Става дума за Константин Демирис.
— Е, и какво?
— Един от неговите танкери, „Теле“, е в Марсилия. На Гранд Жолиет.
— И?
— Разбрахме, че господин Демирис е наредил корабът да се върне в Атина. Ще бъде тук в неделя сутринта и същата вечер ще отплава. Константин Демирис възнамерява да замине с него.
— Какво?!
— Бяга.
— Но ние с него…
— Господин Ламбру поръча да ви предам, че Демирис възнамерява да се скрие в Съединените щати, докато намери начин да се отърве от вас.
Ах, копеле такова!
— Благодарете от мое име на господин Ламбру. Много съм му задължен.
— Няма защо.
Ризоли остави слушалката.
— Случило ли се е нещо, господин Ризоли?
— Моля? А, не, всичко е наред. — Така и беше.
Колкото повече мислеше за току-що проведения разговор, толкова по-доволен се чувстваше. Беше изплашил Константин Демирис. Това означаваше, че много по-лесно ще го използва. Беше неделя. Разполагаше с два дни, за да подготви плана си.
Ризоли знаеше, че трябва да е изключително внимателен. Навсякъде го дебнеха. Също като ченгетата от Кийстоун! Когато му дойде времето, ще ги пратя за зелен хайвер.
Рано на следващата сутрин Ризоли спря пред телефонна кабина на улица „Кифися“ и набра номера на Атинския държавен музей.
В стъклото видя силуета на човек, който се преструваше, че разглежда витрината на близкия магазин, а отсреща друг — разговаряше с продавачка на цветя. И двамата го следяха. Дано ви провърви, подсмихна се Ризоли.
— Кабинетът на уредника. Кажете, моля.
— Виктор? Тони се обажда.
— Случило ли се е нещо? — В гласа на Коронцис се долавяше уплаха.
— Не — успокои го Ризоли. — Всичко е наред. Нали си спомняш онази хубава ваза с червените фигури?
— Амфората на Ка.
— Да. Довечера ще мина да я взема.
Настъпи дълга пауза.
— Тази вечер ли? Ами аз… Не знам, Тони. — Гласът на Коронцис трепереше. — Нещо да не се обърка…
— Добре, момче, тогава забрави. Опитвах се да ти направя услуга. А когато Сал Призи ти се обади, ще му обясниш, че нямаш пари. Той си знае работата.
— Тони, почакай! Аз… аз — Настъпи мълчание. — Е, добре — въздъхна Коронцис.
— Сигурен ли си, Виктор? Ако не искаш, просто ми кажи. И аз ще се прибера в Щатите, където ще забравя за твоите проблеми. Всичките тези усложнения взеха да ми дотягат.
— Не, не. Много съм ти благодарен за всичко, което правиш за мен. Наистина. Ще бъда готов довечера.
— Добре тогава. Когато затворят музея, само трябва да подмениш оригинала.
— Пазачите проверяват всички на излизане.
— И какво от това? Те да не би да са чак такива познавачи?
— Не. Естествено, че не са, но…
— Добре, Виктор, чуй ме сега. Взимаш бележка за продажба на едно от копията, пъхаш вазата в една торба и прилагаш бележката към нея. Разбра ли ме?
— Да… Разбрах. Къде ще се срещнем?
— Няма да се срещаме. Напускаш музея в шест часа. Ще те чака такси. Пакетът да бъде с теб. Казваш на шофьора да те заведе в хотел „Великобритания“ и да те чака. Оставяш пакета в таксито. После влизаш в бара на хотела и изпиваш едно питие. Сетне си отиваш вкъщи.