— Добре, ще предадем информацията. Вече го следят. Край.
Двамата детективи проследиха излезлия от таксито мъж.
— Къде, по дяволите, е намерил тия дрехи? — зачудиха се те.
Залепиха се за обекта из лабиринта от улички на стария квартал. Близо час той се шля безцелно покрай таверни, барове, магазинчета за сувенири и малки галерии. Спусна се по „Анафиотика“, спря на битпазара край старите саби, ками, мускети, съдове, свещници, газови лампи и бинокли.
— Какво, по дяволите, прави този?
— По всичко личи, че се разхожда. Ето го. Тръгва.
Проследиха го по „Айо Геронда“ а после до ресторант „Ксинос“ Двамата детективи останаха отвън.
По едно време страшно се отегчиха.
— Дано се размърда най-накрая. Иска ми се вече да се прибирам у дома. Как бих си дремнал.
— Дръж очите си отворени. Ако го изпуснем, Николино ще ни счупи главите.
— Как ще го изпуснем! Не виждаш ли, че се е побил като фенер.
— Какво каза?
— Казах, че…
— Все едно. Ти погледна ли го в лицето? — неочаквана тревога изпълни гласа му.
— Не.
— И аз. Tillo. Бързо!
Двамата се втурнаха в ресторанта и спряха до масата.
Пред тях седеше съвършено непознат човек.
Инспектор Николино беше бесен.
— Три групи го следяха! Как може да го изпуснете?
— Изигра ни страхотен номер, инспекторе. Първата двойка го видя да се качва в такси…
— … и какво, изгубиха таксито…
— Не, господине. Видяхме го да излиза от него. Поне мислехме, че е той. С това ярко облекло. Но в таксито е имало друг човек и са сменили дрехите си. Следили сме другия.
— Значи Ризоли е продължил с таксито.
— Да.
— Записахте ли номера?
— Ами… не. Никой не предполагаше, че ще е нужно.
— А този, когото хванахте?
— Оказа се пиколото в хотела на Ризоли. Казал му, че иска да направи номер на някого. Дал му сто долара. Това е всичко, което момчето знае.
Инспектор Николино си пое дълбоко въздух.
— Предполагам, никой няма представа къде може да е Ризоли в момента.
— Ами да.
В Гърция има седем големи пристанища — Солун, Патрас, Волос, Игуменица, Кавала, Ираклион и Пирея.
Пирея бе на седем мили южно от центъра на Атина и служеше не само за главно пристанище на Гърция, но бе и едно от основните пристанища на Европа. То бе цял комплекс с четири кея за акостиране, в три от които спираха пътнически кораби и яхти. Четвъртото, „Херакъл“, бе за товарни кораби със специални съоръжения за разтоварване.
„Теле“ бе на котва в „Херакъл“. Сякаш гигантско чудовище, готово за скок, огромният танкер стоеше невъзмутимо в тъмното пристанище. Придружен от четирима души, Тони Ризоли слезе от една кола на кея. Ето го значи. А сега да видим дали нашият приятел Константин Демирис е на борда.
— Вие двамата чакайте тук — разпореди се той. — Другите да дойдат с мен. Внимавайте никой да не слиза от кораба.
— Разбрано.
Ризоли стъпи на мостика. Когато стигнаха палубата, вахтеният приближи до тях.
— Какво обичате?
— Искаме да говорим с господин Демирис.
— Той е в каютата си. Имате ли уговорена среща?
Информаторът ми е бил прав, усмихна се Тони.
— Да. Очаква ни. В колко часа отплувате?
— В полунощ. Последвайте ме.
— Благодаря.
Спуснаха се по стълбата и тръгнаха по тесен коридор покрай множество врати. В дъното на коридора спряха. Морякът почука на последната врата. Ризоли го избута встрани и нахълта в каютата.
Вътре бе много по-просторно, отколкото очакваше. Видя легло, канапе, бюро и два стола. Зад бюрото седеше Константин Демирис.
Щом зърна Тони Ризоли, той бързо се изправи. Лицето му пребледня.
— Вие… какво правите тук? — едва промълви той.
— Решихме с моите приятели да ти пожелаем приятно пътуване, Коста.
— А откъде… откъде знаете, че съм тук? Не ви очаквах.
— В това съм сигурен. Благодаря ти, приятелю — обърна се Ризоли към моряка.
Той отстъпи назад и затвори вратата.
— Значи така, тръгваш на път, без да се сбогуваш със своя съдружник.
— Не. Няма такова нещо — побърза да го увери Демирис. — Дойдох, за да проверя това-онова на кораба. Той ще отпътува утре сутринта.
Ръцете му потрепваха.
Ризоли пристъпи напред.
— Драги ми, Коста — започна той, — ти направи голяма грешка. Няма никакъв смисъл да се опитваш да бягаш, защото никъде не можеш да се скриеш от мен. Ние с теб сключихме сделка, нали си спомняш? А знаеш ли какво се случва с хора, които се опитват да се изхлузят от сделките? Умират мъчително… много мъчително.
— Аз… — преглътна Демирис — бих искал да поговорим насаме.