Вдигна слушалката на телефона, набра номера и каза:
— Ще бъда в Дзюлун в понеделник. Искам те там.
Срещнаха се в една запустяла сграда, собственост на Демирис.
— Трябва да прилича на нещастен случай. Можеш ли да го уредиш?
Това беше истинска обида. Усети как в душата му се надига гняв. Такъв въпрос се задава на някой аматьор, взет от улицата. Изкуши се да отговори саркастично: Ще се опитам. Какво предпочитате — нещастен случай у дома? Или да си счупи врата, падайки по стълбите? Като танцьорът в Марсилия. Да се напие и да се удави във ваната си? Като богатата наследничка. Може да умре и от свръхдоза хероин. Трима души беше изпратил така от този свят. Или да заспи със запалена цигара — детективът швед в „Хотел на левия бряг“ в Париж. Ако предпочитате, ще й се случи инцидент по пътя, самолетна катастрофа, изчезване в морето…
Естествено премълча, защото в интерес на истината се страхуваше от този мъж. Слушал бе твърде страшни истории за него и имаше основания да им вярва.
Ето защо каза само:
— Да, господине, мога да организирам нещастен случай. И никой никога няма да разбере.
Още преди да е завършил изречението, му мина мисълта: Но той знае, че аз ще знам. През прозореца долиташе уличният шум, примесен с пискливата глъчка на разноезичните обитатели на потайния град.
Демирис го изучаваше със студените си, с цвят на обсидиан очи.
— Е, добре, нека решението бъде твое — рече той накрая.
— Да, господине. Обектът в Дзюлун ли е?
— Не, в Лондон. Името й е Катерин. Катерин Алегзандър.
— Добре щеше да е някой да ме запознае с нея.
— Изпращам следващата седмица група експерти в Лондон. Ще те включа в групата. — Демирис замълча и се наведе над масата. — И още нещо.
— Кажете.
— Искам никой да не може да разпознае тялото й.
19. Глава
— Добро утро, Катерин. Как се чувстваш днес?
— Добре, Коста. Благодаря.
— По-добре ли си?
— Да.
— Радвам се. Изпращам група специалисти в Лондон, за да проверят как вървят нещата. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако се погрижиш за тях.
— Разбира се. Кога пристигат?
— Утре сутринта.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
— Знам, че мога да разчитам на теб. Благодаря ти, Катерин.
— Няма защо.
Сбогом Катерин. Връзката прекъсна.
И с това свършихме! Константин Демирис се облегна назад и потъна в размисъл. Ликвидирането на Катерин Алегзандър означаваше край на неуредените сметки. Щеше да му остане време да обърне повече внимание на жена си и брат й.
— Тази вечер ще имаме гости. Няколко експерти. Искам да си домакинята на масата.
Толкова отдавна не я беше канил с гостите си, че Мелина искрено се зарадва. Може би всичко ще започне поновому.
Вечерята не промени нищо. Пристигнаха трима мъже, вечеряха и си отидоха. Не се случи нищо особено.
Представиха я съвсем формално и тя стоя през цялото време безучастна, докато мъжът й забавляваше гостите. Почти бе забравила колко очарователен може да бъде той. Разказваше забавни истории, засипваше ги с комплименти и те се чувстваха поласкани. Седяха на масата на един известен човек и показваха, че си дават сметка за това. Мелина не успя да се включи в разговора. Всеки път, когато понечеше да каже нещо, Коста я прекъсваше и тя реши да мълчи.
Защо тогава искаше да присъствам?
На сбогуване Демирис им каза:
— Самолетът ви за Лондон излита рано сутринта. Сигурен съм, че всичко ще мине добре.
Мъжете си отидоха.
На другата сутрин групата пристигна в Лондон. Тримата пратеници бяха с различна националност.
Американецът Джери Хейли беше висок, мускулест, с дружелюбно, открито лице и с тъмносиви очи. Катерин никога не беше виждала толкова големи ръце. Те като че ли живееха свой собствен живот — непрестанно се движеха насам-натам, сякаш си търсеха работа.
Ив Ренар беше французин. Нисък и набит, с необщително изражение, той плашеше Катерин със студените си проницателни очи. Затворен в себе си, той като че ли беше винаги нащрек.
Но нащрек за какво? — питаше се тя.
Третият, италианецът Дино Матуси, бе симпатичен, привлекателен и много чаровен.
— Господин Демирис има високо мнение за вас — каза той на Катерин.