— И той прави всичко това без калкулатор? — удивляваше се Хейли.
— Точно така.
— Не съм виждал такова нещо.
Катерин се учудваше на старанието на Атанас Ставич. Не беше срещала толкова усърден човек. Сутрин, когато пристигаше в кантората, той беше там. Беше там и когато всички отдавна си бяха отишли. Винаги усмихнат, винаги готов да свърши нещо. Приличаше й на треперещо кученце. Явно бе преживял травма. Катерин реши да поговори с Алан Хамилтън за него. Положително има някакъв начин да си възвърне увереността, мислеше тя. Алан ще му помогне.
— Забелязала ли си, че хлапето е влюбено в теб? — попита я един ден Ивлин.
— За кого говориш?
— За Атанас. Нима не си видяла боготворящия му поглед? Върви само по петите ти.
— Въобразяваш си — засмя се Катерин.
Веднъж, съвсем спонтанно, Катерин го покани на обяд.
— Ама как… в ресторант ли?
— Да, разбира се.
Момчето пламна.
— Не зная, госпожице Алегзандър. — Той сведе очи към неугледните си дрехи. — Ще ви е срам от хората, като ви видят с мен.
— Не съдя за хората по дрехите им — отсече Катерин. — Ще се обадя да запазя маса.
Заведе Атанас Ставич в „Лайън Корнър Хаус“ Изпълнен със страхопочитание към обстановката, той се настани на стола срещу нея.
— Никога не съм бил на такова място. Толкова е красиво!
Катерин беше трогната.
— Искам да си поръчаш каквото ти хареса.
Той прегледа менюто и въздъхна.
Всичко е толкова скъпо.
— Не се тревожи за това. И двамата с теб работим за много богат човек. Сигурна съм, че няма да има нищо против да обядваме добре.
Атанас си поръча коктейл от скариди и салата, печено пиле с пържени картофи и шоколадова торта със сладолед.
Катерин го гледаше изумена.
— Къде слагаш всичко това?
— Никога не напълнявам — срамежливо отговори той.
— Харесва ли ти Лондон?
Той кимна.
— Онова, което съм видял, много ми харесва.
— В Атина същата работа ли имаше?
— Да, в кантората на господин Демирис.
В гласа му се прокраднаха горчиви нотки.
— Там не ти ли харесваше?
— Не е моя работа да го казвам, за това моля да ми простите, но смятам, че господин Демирис не е добър човек. Аз не го харесвам. — Момчето хвърли уплашен поглед наоколо, сякаш се боеше някой да но го чуе. — Него нищо не го интересува.
Катерин го подкани да продължи.
— Какво те накара да дойдеш в Лондон?
Атанас промълви нещо толкова тихо, че тя не го чу.
— Какво каза?
— Искам да стана лекар.
— Лекар ли? — изумена вдигна вежди Катерин.
— Да, госпожо. Зная, че звучи глупаво. — Той замълча нерешително, после продължи. Семейството ми е от Македония и у нас много се разказваше турците, които нападали нашите села и убивали и мъчели хората, а нямало лекари, които да помагат на ранените. Сега вече селото го няма, а и от роднините ми не остана никой. В света има толкова много болни и ранени. Искам да им помагам. — Смутен от признанието си, той наведе очи. — Сигурно ме мислите за луд.
— Не — тихо каза Катерин. — Напротив. Мисля, че е чудесно. Значи дойде в Лондон, за да учиш медицина, така ли?
— Да, госпожо. Ще работя през деня, а вечер ще ходя на училище. Ще стана лекар. — В гласа му прозвуча решителност.
— Вярвам ти — кимна Катерин. — Пак ще си поговорим за това. Имам един приятел, който вероятно ще може да ти помогне. Освен това зная още един много хубав ресторант, където ще отидем да обядваме другата седмица.
В полунощ в къщата на Спирос Ламбру избухна бомба. Експлозията разруши фасадата и уби двама прислужници. Спалнята на Спирос също беше разрушена, но той не пострада, защото в последния момент двамата с жена му решиха да отидат на вечерята, давана от кмета на Атина.
На следващата сутрин в кантората му се получи бележка: „Смърт на капиталистите“, подписана „Гръцка революционна партия“
— Но защо ще стигат дотам? — ужасена попита Мелина.
— Това не е тяхна работа — мрачно рече Спирос. — Това е Коста.
— Нямаш доказателства.
— Не е нужно. Още ли не разбираш за какъв човек си се омъжила?
— Просто не зная какво да мисля.
— Мелина, докато този човек е жив, ние двамата сме в опасност. Той няма да се спре пред нищо.
— Защо не отидеш в полицията?
— Ти сама каза, че нямам доказателства. Ще ми се изсмеят. — Спирос взе ръката й. — Искам да заминеш оттук. Моля те. И то колкото може по-далеч.
Мелина дълго стоя неподвижна и замислена. Най-накрая, сякаш взела изключително важно решение, тя промълви:
— Добре, Спирос. Ще направя каквото трябва.
Той я прегърна.
— И не се тревожи. Ще намерим начин да го спрем.