— Да. На спокойствие. Ще бъдете само двамата. Не иска никой да разбере.
В това не се съмнявам, помисли си Демирис със задоволство. Когато се разчуе, ще стане за смях.
— Добре — отговори Демирис. — Предай му, че ще отида.
Пътят до Акрокоринт, дълъг и лъкатушещ, минаваше през плодородни земи, където въздухът ухаеше на грозде, лимони и сено. Спирос Ламбру мина покрай античните руини. В далечината се виждаха полегналите колони на Елефсис, разрушените олтари на по-малките богове. Мислеше си за Демирис.
Ламбру пристигна пръв. Спря колата пред вратата на вилата, но известно време остана вътре, замислен за предстоящата среща. Дали Константин наистина искаше примирие, или това бе поредният му капан? Но ако нещо се случеше с него, Мелина знаеше къде е. Спирос излезе и обиколи къщата — красива стара дървена къща, с изглед към Коринт. Като момче прекарваше тук с баща си почивните дни. Ходеха на лов за дребен дивеч. Ето че сега пак му се налагаше да ловува, но много по-едър дивеч.
След петнайсетина минути пристигна и Константин Демирис. Той забеляза, че Спирос е дошъл и го чака и, естествено, изпита искрено задоволство. Значи след всичките тези години е решил да се признае за победен. Влезе в къщата. Застанали един срещу друг, двамата мъже се гледаха изпитателно.
— И така, скъпи ми Спирос — започна Демирис, — стигнахме до края на пътя.
— Искам тази лудост да спре, Коста. Отидохме доста далеч.
— Напълно съм съгласен. Колко кораба имаш, Спирос?
— Моля? — С нескрита изненада попита Спирос.
— Питам те какъв е броят на твоите кораби. Ще купя всичките. Със съществен отбив от цената, естествено.
Ламбру не вярваше на ушите си.
— Ще купиш моите кораби ли?
— Искам да взема всички. По този начин ще стана най-могъщия собственик на кораби в света.
— Ти да не си полудял? Какво те кара да мислиш, че ще ти продам корабите си?
Ред беше на Демирис да се изненада.
— Нали точно за това е тази среща?
— Тук сме, защото ти си поискал да сключим мир.
— Аз ли — Лицето на Демирис помръкна. — Кой ти каза такова нещо?
— Мелина.
Двамата прозряха истината.
— Тя ти каза, че искам мир, така ли?
— Че искам да ти продам корабите си?!
— Глупачка такава! — избухна Демирис. — Сигурно си е въобразила, че като ни събере, няма как да не стигнем до някакво споразумение. Тя е по-глупава и от теб, Ламбру. Цял следобед загубих.
Константин Демирис се обърна и излезе от стаята. Спирос го изпрати с поглед. Мелина не биваше да ни лъже. Трябваше отдавна да е проумяла, че с мъжа й никога няма да се разберем. Твърде късно е. Винаги е било късно.
Около един и половина същия следобед Мелина позвъни на прислужничката.
— Андреа, би ли ми донесла чаша чай?
— Разбира се, госпожо. — Момичето излезе от стаята и когато десетина минути по-късно се върна, завари господарката си да говори по телефона. Беше ядосана.
— Не, Коста, решението е взето и всичко възможно ще направя, за да бъде колкото може по-скандално и по-публично.
Смутена, Андреа остави подноса и понечи да излезе, но Мелина й махна да остане.
— Колкото и да ме заплашваш, това няма да промени нищо продължи да говори Мелина. Не, никога. Не ме интересува какво ще кажеш. Не можеш да ме изплашиш, Коста. Не. Какъв смисъл има? Е, добре. Ще се видим във вилата на плажа, но отсега ти казвам, че няма никакъв смисъл. Да, сама ще дойда. След час ли? Добре.
Мелина бавно остави слушалката.
— Трябва да се срещна със съпруга си във вилата — обърна се тя към Андреа. — Ако не се прибера до шест, ще се обадиш в полицията.
— Не искате ли шофьорът да ви придружи? — попита Андреа смутено.
— Не, господин Демирис държи да отида сама.
— Добре, госпожо.
Имаше да свърши още нещо. Животът на Катерин Алегзандър бе в опасност. Трябваше да я предупреди. Някой от мъжете, които вечеряха у тях, щеше да я убие. Няма да имаш възможност да я видиш. Изпратих човек да я отстрани. Мелина поръча разговор с кантората на мъжа си в Лондон.
— Работи ли при вас Катерин Алегзандър?
— Да, но е момента отсъства. Можем ли да ви помогнем с нещо?
Мелина се поколеба. Съобщението й бе прекалено спешно, за да се довери на някой друг. Само че нямаше време да се обажда втори път. Спомни си, че Коста бе споменал за някой си Уим Вандийн, геният на кантората.
— Може ли да говоря с господин Вандийн?
— Един момент.
— Ало?
Тя едва го чуваше.
— Искам да предам нещо за Катерин Алегзандър. Много е важно. Бихте ли се погрижили на всяка цена да стигне до нея?
— Катерин Алегзандър.
— Да. Предайте й… предайте й, че животът й е в опасност. Ще се опитат да я убият… Възможно е някой от пристигналите от Атина.