— Няма нищо странно — усмихна се мило той. — Помагам понякога на сестра Тереза. Манастирът разполага с твърде малко средства и от време на време отделям по някаква сума. Когато ми писа за вас и попита дали не мога да измисля нещо, отговорих, че с удоволствие ще се опитам.
— Много мило… — Катерин не знаеше как да продължи. — А сестра Тереза каза ли ви, че съм загубила паметта си?
— Да, спомена ми нещо такова. — Той замълча за миг, след което безцеремонно попита: — А какво си спомняте?
— Зная името си, но не зная от къде съм и коя съм. Може би тук в Атина ще срещна някой, който ме познава — добави тя с надежда.
Демирис се сепна. Това бе последното, което би желал да се случи.
— Възможно е, разбира се — предпазливо рече той. — Не е ли по-добре да обсъдим всичко това утре сутринта? За съжаление след малко имам среща. Наредил съм да ви приготвят апартамента. Мисля, че ще се чувствате добре.
— Не зная, наистина не зная как да ви благодаря.
— Не е необходимо — махна той с ръка. — Тук ще се грижат за вас. Чувствайте се като у дома си.
— Благодаря ви, господин…
— Приятелите ме наричат Коста.
Прислужничката настани Катерин в луксозен, обзаведен в меки тонове апартамент. Леглото бе огромно, бяло, с копринен балдахин, канапетата и креслата бяха също бели. Върху ниски масички стояха старинни лампи, а по стените висяха картини на импресионисти. Щори в бледозелено пазеха стаите от лъчите на залязващото слънце. В далечината долу се съзираше тюркоазеното море.
— Господин Демирис нареди да си изберете тоалети.
Катерин изведнъж си даде сметка, че е все още с манастирските одежди.
— Благодаря ви. — Тя се отпусна на мекото легло с чувството, че сънува. Кой ли беше този непознат и защо бе толкова внимателен с нея?
След около час пред вратата на къщата спря пикап, пълен с тоалети. Представиха й моделиерката.
— Казвам се мадам Димас. А сега да видим какво можем да направим. Бихте ли се съблекли?
— Моля?
— Ако обичате, свалете дрехите си. Доста трудно ми е да отгатна каква е фигурата ви под тях.
Не можеше да си спомни от колко време не беше се събличала пред друг човек.
С бавни, стеснителни движения Катерин свали дрехите си. Когато, съвсем гола, застана пред опитния поглед на жената, тя прочете в него възхищение.
— Имате много хубава фигура. Мисля, че ще свършим добра работа.
Двете помощнички внесоха големи кутии с рокли, бельо, блузи, поли и обувки.
— Изберете онова, което ви харесва и ще пробваме.
— Но… аз не мога да си позволя да купя нищо — възрази Катерин. — Нямам пари.
— Доколкото зная, парите не са проблем — засмя се мадам Димас. — Господин Демирис има грижата.
Но защо?
Докосването на тъканите събуди спомените й за дрехите, които вероятно бе носила. Тук имаше рокли от коприна, туид и памук в огромно разнообразие от цветове.
Трите жени работеха бързо и сръчно и само след два часа Катерин разполагаше с половин дузина красиви тоалети. Седеше като замаяна в стаята и не знаеше какво да прави.
Ето, имам дрехи, а нямам къде да отида, мислеше тя. И все пак имаше къде — в града. Ключът към онова, което й се беше случило, бе в Атина. Сигурна беше. Младата жена се изправи. Хайде, непозната приятелко. Ще се опитаме да разберем коя си всъщност.
Катерин се повъртя в преддверието на голямата къща.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита един от прислужниците.
— Да. Искам да отида в града. Бихте ли повикали такси?
— Мисля, че не е необходимо. Имаме няколко коли на разположение. Веднага ще повикам шофьора.
— Благодаря ви.
Катерин все още се колебаеше. Дали пък господин Демирис няма да се ядоса, че е отишла в града? Не че й беше казал да не ходи.
След няколко минути, настанена на задната седалка на елегантния даймлър, тя се носеше към центъра на Атина.
Катерин беше зашеметена от шума на гъсто населения град и редуващите се пред погледа й руини и паметници.
Шофьорът посочи напред и гордо заяви:
— Това е Партенонът, госпожице, ето там на върха на Акропола.
Катерин се загледа в познатата сграда от бял мрамор.
— Построен в чест на Атина, богинята на мъдростта — чу се тя да казва.
Шофьорът се усмихна одобрително.
— Да не сте студентка по история, госпожице?
Сълзи на безсилие замъглиха очите й.
— Не зная — прошепна тя. — Не зная.
Отминаха поредния архитектурен паметник.
— А това е театърът на Херод Атински. Както виждате, някои стени са още запазени. Побирал е над пет хиляди зрители.