— Пила ли си някога сливова? Сега ще пийнем за теб и за твоята гибел. Какво ще кажеш, а? — Той дръпна ножа за малко, за да отвори с него бутилката и в този миг Катерин се изкуши да побегне.
— Хайде — рече Атанас. — Опитай. Моля те.
— Виж какво — подзе Катерин — Ще ти платя…
— Спести си усилието — Атанас гаврътна голяма глътка и й подаде бутилката. — Пий — заповяда той.
— Не. Не искам…
— Пий!
Катерин пое бутилката и пийна съвсем малко. Силният алкохол изгори гърлото й. Атанас отново надигна шишето.
— Кой пропя пред твоя лекар, че някой се кани да те убие?
— Не зная…
— Е, вече няма значение. — Атанас посочи дебелия стълб, който подпираше тавана и рече: — Иди там!
Катерин обърна очи към вратата. Усети стоманеното острие.
— Не ме карай да повтарям.
Катерин отиде до стълба.
— Браво на теб. Сядай на земята — каза Атанас и обърна глава. В този миг Катерин се спусна напред.
Затича се към стълбището, а сърцето й щеше да изхвръкне. Бягаше с всички сили. Стигна първото стъпало, после второто и в същия миг усети, как ръката му сграбчва крака й и я дръпва назад. Беше невероятно силен.
— Кучка! — Той впи пръсти в косите й и извърна лицето й към себе си. — Опиташ ли още веднъж, ще ти счупя краката.
Усети острието на ножа между лопатките на гърба си.
— Тръгвай!
Атанас я върна до стълба и я блъсна на земята.
— Не мърдай оттук!
Атанас спря до купчината кашони, вързани със здраво въже. Отряза две парчета от него и се върна при нея.
— Сложи ръцете си зад стълба.
— Но Не искам…
Той я удари през лицето и пред очите й заиграха червени кръгове.
— Никога не ми казвай „не“. Прави каквото ти казвам, преди да съм отрязал тъпата ти глава.
Катерин послушно изпълни нареждането му и само след миг връвта се впи в китките й. Усети, че кръвообращението й спира.
— Моля те — простена тя. — Много е стегнато.
— Много е добре — ухили се той. После завърза глезените й. След това се изправи. — Ето. Готово. Здраво и удобно. — Отпи още една голяма глътка. — Не искаш ли да си пийнеш още малко?
Катерин поклати глава.
— Както искаш — сви рамене той.
Тя го гледаше как надига за пореден път шишето. Може да се напие и да заспи, помисли си тя отчаяно.
— Изпивам поне четвърт на ден — похвали се той и остави празното шише на циментовия под. — Е, да се залавяме за работа.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще ти приготвим един нещастен случай. Този път ще бъде истински шедьовър. Може дори да поискам двойна такса от Демирис.
Демирис! Значи не е било сън! Той е бил зад всичко това. Но защо?
Атанас отиде до грамадния котел. Свали предпазния капак и заразглежда сигналната светлина и осемте нагревателя. Предпазният клапан бе поставен в специално гнездо. Атанас пъхна една треска така, че блокира действието на клапата и завъртя копчето на максимума. Стрелката на циферблата показваше 150 градуса. Доволен от свършеното, се върна при Катерин.
— Спомняш ли си колко ядове си имахме с тази „пещ“? — попита Атанас. — Е, в крайна сметка ще се наложи да експлодира. Когато стрелката стигне четиристотин градуса, котелът ще избухне. Знаеш ли какво ще стане тогава? Газовите инсталации ще се разкъсат и всичко ще пламне. Цялата сграда ще избухне като бомба.
— Ти си полудял! Има невинни хора, които…
— Няма невинни хора. Вие американците вярвате в щастливия край, нали? Големи глупаци сте. Няма такива неща. — Той се пресегна и провери здраво ли са вързани ръцете й. Въжето бе разранило китките й, Атанас прокара бавно ръце по гърдите на Катерин, наведе се и ги целуна. — Колко жалко, че нямаме време. Дори не можеш да си представиш какво губиш. — Сграбчи косите й и впи устни в нейните. Блъсна я миризмата на ракия. — Сбогом, Катерин — рече той и се изправи.
— Не ме оставяй — простена тя. — Нека да поговорим…
— Трябва да хвана самолета. Връщам се в Атина. — Тя го изпрати с поглед. — Ще оставя лампата да свети, за да не пропуснеш нещо.
Миг по-късно Катерин чу как тежката врата на мазето се затръшна, резето щракна и настъпи тишина. Беше съвсем сама. Вдигна очи към циферблата. Стрелката бързо се движеше нагоре. 160, после 170 градуса. Катерин отчаяно се мъчеше да освободи ръцете си, но колкото повече дърпаше, толкова по-здраво се затягаше възелът. Погледна отново стрелката — 180 градуса. Нямаше изход. Всичко беше напразно.
Алан Хамилтън караше с бясна скорост по „Уимпоул“, без да обръща внимание на звука на клаксоните. Улицата пред него беше блокирана от коли. Зави към площад „Портланд“, а оттам към Оксфърд Съркъс. Тук задръстването бе още по-голямо и той почти спря.