Апартаментът им бе изискан, с красиви старинни мебели и с изглед към Канале Гранде.
— Какво искаш да правим? — попита Алан.
— Познай — прегърна го Катерин.
Разопаковаха багажа по-късно.
Престоят във Венеция се оказа истинско изцеление за изстрадалата и измъчена от кошмарите на миналото душа на Катерин.
Двамата се отдадоха на безкрайни разходки. Площад „Сан Марко“ бе на неколкостотин метра от техния хотел. Черквата „Сан Марко“ бе едновременно катедрала и изложбена галерия — стените и таванът бяха с фрески и изумителни мозайки.
Разгледаха Двореца на дожите, разкошните салони, после спряха на Моста на въздишките, по който са минавали затворниците преди да отидат на смърт.
Посещаваха музеи и черкви, обиколиха и някои от близките острови. В Мурано наблюдаваха ръчна изработка на стъклени предмети, а в Бурано — плетачките на дантели. Пътуваха до Торчело с моторница и обядваха в Локанда Циприани в прекрасна, потънала в цветя градина.
Катерин си спомни за градината в манастира. Колко самотна и безпомощна се бе чувствала там! Тя гледаше своя скъп Алан и душата й ликуваше. Благодаря ти, Господи!
„Мерсери“ бе главната търговска улица с безброй вълшебни магазини. „Рубели“ за тъкани, „Касела“ за обувки, „Джокондо Касини“ за антикварни предмети. Обядваха в „Куадри“, в „Ал Граспо де Уа“, в „Харис Бар“. Придвижваха се или с гондоли, или с по-малките sandoli.
Един ден към края на престоя им се разрази силна буря с пороен дъжд и гръмотевици.
Катерин и Алан притичаха до хотела. Наблюдаваха през прозореца потоците вода, които се изливаха над града.
— Моля да ми простите за тази буря, госпожо Хамилтън — обади се Алан. — Бяха ми обещали слънчево време.
— Не забелязвам да има буря, скъпи! — вдигна тя усмихнатото си лице. — Толкова съм щастлива!
По покритото с облаци небе пробягна светкавица, последвана от силен гръм. Тя напомни на Катерин за друга експлозия — експлозията на котела, и за още нещо.
— Не трябваше ли днес съдът да произнесе присъдата? — обърна се тя към Алан.
— Да — обади се той след известно колебание. — Не исках да говорим за това, защото…
— О, не се тревожи за мен. Искам да разбера решението на съда.
Той кимна.
— Добре.
Алан отиде до радиото в ъгъла и го включи. Точно в този момент съобщаваха новините по Би Би Си.
„… и министър-председателят подаде оставка. Премиерът ще се опита да състави ново правителство“.
Радиото запука и гласът се загуби.
— Това е от проклетата буря — рече Алан.
Гласът се появи отново.
„Процесът срещу Константин Демирис, който се гледа в Атина, завърши и преди няколко минути присъдата беше произнесена. За всеобщо удивление…“
Радиото отново замлъкна.
— Каква, според теб е присъдата? — обърна се Катерин към Алан.
— Зависи дали вярващ в щастливия завършек на нещата — рече той и я прегърна.
34. Глава
Пет дни преди да започне процесът срещу Константни Демирис надзирателят отвори вратата на килията му.
— Имате посетител.
Константин Демирис вдигна поглед. Освен адвоката при него не пускаха никой. С нищо не показа изненадата си. Тия гадни копелета се държаха с него като с най-обикновен престъпник. Тръгна след надзирателя.
Спряха пред малката приемна.
— Тук — рече надзирателят.
Демирис прекрачи прага и внезапно спря пред възрастния господин, сгърбен в инвалидната си количка. Косата му бе снежнобяла, а лицето — отвратителна комбинация от червени и бели петна — белези от обгаряния. Устните му бяха замръзнали в странна гримаса. На Демирис му бе нужна близо минута, докато разпознае своя посетител.
— Боже мой! — прошепна той и пребледня.
— Не, не съм дух — обади се Наполеон Котас с хрипкав глас. — Влез, Коста.
— Ами пожарът — едва успя да промълви Демирис.
— Скочих през прозореца и си счупих гръбнака. Прислужникът ме закара в болницата преди да пристигне пожарната. Предпочетох да не знаеш, че съм жив. Бях прекалено изморен, за да продължа да се боря с теб.
— Но… те откриха някакво тяло.
— Това бе моят иконом.
Демирис се отпусна без сили на един от столовете.
— Радвам се… много се радвам, че си оживял — промълви той.
— Така и трябва, защото само аз мога да те спася от бесилото.
— Ти ли? — слисано рече Демирис.
— Да. Ще се заема със защитата ти.
Демирис се изсмя.
— Леон, познаваш ме от толкова години — какво те кара да мислиш, че съм такъв глупак, та да поверя живота си в твоите ръце?