— Това, че съм единственият човек, който може да те спаси, Коста.
— Не, благодаря — стана Демирис.
— Говорих със Спирос Ламбру. Успях да го убедя да свидетелства, че е бил с теб по време на убийството на сестра му.
— И той ще го направи?
— Да, защото му казах, че отнемането на богатството ти ще бъде много по-голямо отмъщение, отколкото ако те лиши от живот.
— Не те разбирам.
— Уверих Ламбру, че свидетелства ли в твоя полза, ще му прехвърлиш цялото си състояние — корабите, компаниите всичко, което притежаваш.
— Ти си луд!
— Така ли? Помисли си, Коста. Показанията му могат да спасят живота ти. Нима богатството ти е по-ценно от живота?
Последва дълго мълчание. Демирис седна отново. Той изучаваше внимателно лицето на Котас.
— Значи Ламбру е готов да свидетелства, че сме били заедно, когато Мелина е била убита, така ли?
— Точно така.
— И какво ще иска в замяна?
— Всичко, което притежаваш.
— Предпочитам да запазя… — обади се Демирис.
— Всичко — прекъсна го Котас. — Иска да те лиши от всичко! Това е неговото отмъщение.
— А ти какво ще получиш, Леон?
Устните на Котас се изкривиха в пародия на усмивка.
— И аз няма да остана с празни ръце.
— Не разбирам.
— Преди да прехвърлиш всичко на името на Ламбру, активите на „Еленик Трейд Корпорейшън“ ще преминат в друга, нова компания. Тази компания е моя.
— В такъв случай Ламбру ще остане с празни ръце — не се сдържа Демирис.
— Едни печелят, други губят — сви рамене Котас.
— Той не се ли усъмни?
— Умея да държа нещата в ръцете си.
— Щом ще разпитваш Ламбру, каква ми е гаранцията, че няма да подложиш на разпит и мен?
— Нищо по-просто от това, драги ми Коста. Твоята работа е сигурна. Ще подпишем споразумение, според което новата компания ще премине в мое владение само при условие, че те признаят за невинен. Осъдят ли те, няма да получа нищо.
Демирис най-после прояви интерес. Загледа се в сгърбения мъж. Дали ще захвърли делото и стотиците милиони, само за да ми отмъсти? Не, не вярвам. Не е чак такъв глупак.
— Е, добре. Съгласен съм — бавно произнесе Демирис.
— Току-що спаси живота си, Коста.
Спасих много повече от това, победоносно мислеше Демирис. Скрил съм над сто милиона и то там, където никой не може да ги открие.
Срещата на Котас със Спирос Ламбру бе бурна. Ламбру едва не изхвърли адвоката от кабинета си.
— Как може да искаш от мен да свидетелствам в полза на това чудовище? Махай се оттук!
— Нали искаш отмъщение?
— Да. И го получавам.
— Така ли? Ти познаваш добре Коста. За него богатството е по-важно от живота. Ако го екзекутират, ще се мъчи няколко минути, а разориш ли го, ще го принудиш да прекара дните си в мизерия и така ще го накажеш стократно по-жестоко.
В думите на адвоката имаше много истина. Спирос не познаваше по-алчен човек от Коста.
— Та казваш, че е готов да прехвърли всичко на мое име?
— Да, всичко. Корабите, бизнеса, компаниите.
Изкушението бе неустоимо.
— Трябва да си помисля.
Ламбру изпрати с поглед адвоката, който излезе с количката си от кабинета. Нещастник, за какво ли му е такъв живот?
В полунощ Спирос Ламбру телефонира на Наполеон Котас.
— Реших. Съгласен съм.
Журналистите бяха в истинска еуфория. Започваше процесът срещу Константин Демирис, обвинен в убийството на собствената си жена. При това защитник щеше да бъде прочут адвокат, доскоро смятан за загинал при пожар.
Процесът щеше да се води в същата зала, в която се бе водило делото срещу Ноел Паж и Лари Дъглас. Константин Демирис седеше на мястото на обвиняемия, а до него, в инвалидна количка, бе Наполеон Котас. Прокурор бе Делма.
— Константин Демирис е един от най-богатите мъже в света — започна речта си прокурорът. — Огромното състояние му дава безброй привилегии. Но има нещо, което не е позволено никому, и това е хладнокръвното убийство. — Той се обърна към Демирис. — Обвинението безусловно ще докаже, че Константин Демирис е виновен за бруталното убийство на своята съпруга, която го е обичала и е държала на него. Сигурен съм, че когато чуете доказателствата по делото, във вас няма да остане и следа от съмнение каква да бъде присъдата, която ще произнесете.
Делма седна.
Председателят на съда се обърна към Наполеон Котас:
— Готова ли е защитата с встъпителното си слово?
— Да, ваше благородие — Котас подкара инвалидната си количка към заседателите. Не пропусна да забележи изписалото се съчувствие по лицата им и усилието, с което задържаха погледите си върху него.