— Константин Демирис е тук, не защото е богат или влиятелен. А може би именно заради това е изправен в съдебната зала. Слабите винаги се опитват да унижат силните. Господин Демирис може би е виновен, защото е богат и влиятелен, но тук ще докажа, и то без да остане и следа от съмнение, че той няма никаква вина за смъртта на своята съпруга.
Процесът започна.
Прокурорът Делма призова свидетеля Теофилос, лейтенант от полицията.
— Бихте ли ни разказали какво видяхте, когато влязохте във вилата на Демирис?
— Столовете и масите бяха обърнати. Вътре цареше истински хаос.
— Имахте ли впечатление, че се е водила борба?
— Да, господине. Имах чувството, че там са върлували крадци.
— И намерихте окървавен нож на мястото на престъплението, така ли?
— Да, господине.
— Открихте ли отпечатъци по дръжката на ножа?
— Да.
— Чии бяха те?
— На Константин Демирис.
Погледите на съдебните заседатели се извърнаха към Демирис.
— Какво открихте, когато претърсихте къщата?
— На дъното на един шкаф намерихме окървавени бански гащета с инициалите на Демирис.
— Възможно ли е да са били в къщата отдавна?
— Не. Бяха още мокри.
— Благодаря ви.
Ред бе на Наполеон Котас.
— Детектив Теофилос, вие имахте възможност да говорите лично с обвиняемия, нали?
— Да, господине.
— Как бихте го описали?
— Ами — Детективът погледна към Демирис. — Бих казал, че е едър мъж.
— Силен?
— Да.
— Във всеки случай, не е човек, комуто е било необходимо да направи мебелите в една стая на пух и прах, за да убие жена си?
— Възразявам — скочи на крака Делма.
— Възражението се приема. Нека адвокатът на защитата се въздържа от насочващи въпроси.
— Моля да ме извините, ваше благородие — рече Котас и отново се обърна към свидетеля. — След разговора си с Константин Демирис бихте ли казали, че той е умен човек?
— Да, господине. Не мисля, че човек може да натрупа такова богатство, без да е изключително умен.
— Напълно съм съгласен, лейтенант. Оттук възниква и любопитният въпрос: Как е възможно такъв човек да сглупи толкова, че извършвайки убийство, да остави след себе си нож с отпечатъци, бански гащета, напоени с кръв…? Не смятате ли, че това е необичайно глупаво?
— Във вълнението си убиецът върши необикновени неща.
— Полицията открила златно копче от сако на Демирис. Предполага се, че той е бил с това сако по време на убийството.
— Да, господине.
— И това е съществена част от доказателствата срещу Константин Демирис. Според хипотезата на полицията съпругата му го е откъснала, когато се е бранила от ударите му.
— Точно така.
— Ние имаме работа с човек, който е твърде внимателен към облеклото си. Едно копче е откъснато от сакото му, но той не го забелязва. Прибира се у дома с това сако и все така не забелязва липсата на копчето. Съблича се, закача сакото в гардероба и продължава да не забелязва нищо. От което става ясно, че обвиняемият е не само глупав, но и сляп.
На свидетелското място застана господин Кателанос. Собственикът на детективската агенция се мъчеше да извлече максимална полза от вниманието, с което бе заобиколен.
— Вие сте собственик на частна детективска агенция, така ли? — попита Делма.
— Да, господине.
— Няколко дни преди да бъде убита, госпожа Демирис ви е посетила?
— Точно така, господине.
— Защо дойде при вас?
— Търсеше защита. Заяви, че има намерение да се разведе със съпруга си, а той я заплашил с убийство.
В залата се разнесе шепот.
— Значи според вас госпожа Демирис бе много разтревожена.
— Да, господине, много.
— И поиска от вас да й осигурите защита.
— Да.
— Това е всичко, благодаря ви — завърши Делма. — Свидетелят е на ваше разположение — обърна се той към Котас.
Котас се приближи с количката до мястото на свидетеля.
— Господин Кателанос, от колко време се занимавате с детективска работа?
— Вече петнайсетина години.
— Доста време — рече адвокатът, очевидно изпълнен с уважение. — Трябва да сте наистина много добър.
— Надявам се да е така — скромно рече Кателанос.
— Следователно имате достатъчно опит с хора, попаднали в беда?
— Точно за това идват при мен.
— Когато се яви при вас, госпожа Демирис не изглеждаше ли поне малко разтревожена…
— О, тя беше много разстроена, да не кажа изпаднала в паника.
— Разбирам. Бояла се е да не би мъжът й да я убие.
— Точно така.
— Колко от оперативните си работници изпратихте след нея? Един? А може би двама?
— Всъщност нито един.