— Пощальонът си я отнесе.
Някак си не можех да повярвам, че Беатрис не знае повече по въпроса. И тя не ме разочарова.
— Каза, че били получили известие за прекратяване на услугата.
— Искате да кажете, адрес за препращане?
— Исках да кажа каквото казах. Пощальонът ми обясни, че било различно. При известие за прекратяване на услугата пощата се събира в местния клон, докато лицето получи постоянен адрес.
— И това беше преди няколко седмици?
— Преди месец, ако не и повече. Еди да не е умрял горе? — Очите й се вдигнаха към тавана.
— Не го видях.
Беатрис ми се стори леко разочарована от отговора.
— Трябва да се прибирам — каза тя. — Имате ли визитка?
Дадох й една. Тя я пъхна в джоба на пеньоара си, без да я погледне, и затвори вратата под носа ми.
5
Мари Пери държеше офиси на Мичиган Авеню, южно от реката и малко на север от Института по изкуства. Секретарското помещение беше с огромни прозорци от пода до тавана, с изглед към Милениум Парк. Секретарката — кльощава жена, облечена от глава до пети в черно — вече бе успяла да ми предложи четиринайсет различни вида билков чай. Казах й, че не ми се пие. После тя се опита да ме изкуси с кошница ябълки от шест различни щата. Отново отказах. Накрая жената ми съобщи, че организирали занятия по йога за всички служители в офиса, в един следобед. Та ако проявявам интерес, имали резервни екипи, хавлии и постелки. Аз й показах пистолета си и й казах, че след тази среща отивам да застрелям едни хора, та не искам да се разконцентрирам. От този момент нататък секретарката ме остави на мира.
След петнайсетина минути друга жена — също недохранена и облечена изцяло в черно — излезе да ме вземе. Поведе ме по коридор, боядисан в меки пастелни тонове, в който се разнасяше някакво свистене като от пара, излизаща от спукана тръба.
— Какво е това? — попитах аз.
— Кое?
— Да няма изтичане на газ?
— Ах! — Асистентката се извърна и ми хвърли бърз поглед; очите й бяха изпълнени с такова застинало благоговение, каквото може да се види само сред публиката на Опра Уинфри. — Това е водопадът им. Не е ли великолепен?
— Чий водопад?
— На Мари и Рей. Бяха на екскурзия в Кения и Мари е записала всички звуци от пътешествието им, за да се връщат мислено в Африка всеки път когато поискат. Това са водопадите на река Тика. Мисля да пусна този запис на сватбата си, но първо трябва да си намеря гадже. Ето, стигнахме.
Асистентката плъзна встрани една врата и аз се озовах в кабинета на Мари Пери. Ако до момента бях изпитвал някакви съмнения, те бяха разпръснати от снимката на семейство Пери, закачена на стената зад бюрото й. Беше правена преди минимум пет години. Рей беше облечен в смокинг и протягаше ръка, за да се здрависа с някого. Мари Пери беше с вечерна рокля и поглеждаше през голото си рамо към света, който бе напуснала.
— Това е „Бише”.
Обърнах се. Жената беше застанала в рамката на вратата.
— Роклята имам предвид. На дизайнера Андре Бише е. А снимката е на Белоус. Той правеше всичките ни снимки, когато… знаете кога. Държа я тук, за да впечатля… и аз не знам кого вече.
Мари Пери влезе в кабинета си и застана зад бюрото. Беше облечена в избелели джинси и пуловер, който и беше твърде голям; очилата й за четене бяха вдигнати високо на челото. Навремето тази жена се ползваше със славата на двигател на политическата машина, изстреляла нагоре Реймънд Пери. Тя знаеше кого да ухажва и кого да избягва. И, което беше още по-важно, не се боеше да забие нож в гърба на когото трябва. А в Чикаго това се налага често.
Повечето хора смятаха, че за Мари Пери резиденцията на губернатора в Спрингфийлд, столицата на Илинойс, е само началото на пътя. Жената имаше планове. Сенаторски пост за съпруга й, а може би и кандидатура за президент на САЩ, ако картите се подредяха добре. Но не й бе писано да се издигне по-високо от първа дама на щата Илинойс. А и това изкачване й бе струвало скъпо.
Годините бяха поработили здраво върху лицето й. Торбички под очите и бразди около устата. Отпусната кожа под брадичката. Бръчки по хлътналите бледи страни. Мари Пери остаряваше буквално пред очите ми. А перфектното й изображение на стената сякаш й се подиграваше.
— Имате ли нещо против, ако запаля? — каза тя, като седна.
— Ами йогата? — попитах аз.
Тя се засмя и извади пакет „Марлборо“.
— Отдавна ми мина желанието за йога. Искате ли цигара?
Поклатих глава и седнах срещу нея. Мари изтръска една цигара от пакета, запали я и изпусна струя дим от ъгълчето на устата си. Димът се изви като венец около главата й, после бавно отплува към тавана.