Освен това акулите пристигат преди молекулите да са се разтворили.
Никой не може да го обясни.
Никой също така не може да обясни как акулите продължават да живеят, след като са получили огромни наранявания. Говори се за разпръсната нервна система; със сигурност главният мозък и гръбначният стълб на акулата могат да бъдат силно увредени — до такава степен, която мигновено би убила човек — без това да я спре да ви изяде.
Макгрегър знаеше, че акулите не умират лесно.
Освен това знаеше, че рибата чук е по-издръжлива от повечето акули. А „Спускане в небитието“ беше потънала в страната на рибите чук.
Докато Макгрегър проверяваше експлозивните глави и ги завиваше на копията, Моника се намеси:
— Имаме ли наистина нужда от това?
— Да.
Артър Уейн ги наблюдаваше отстрани и пиеше бира. За да бъде в крак с деня в морето, беше прежалил костюма си в замяна на бански гащета и ярка карирана спортна риза.
— Значи не препоръчвате да плуваме по повърхността, докато вие се гмуркате? — попита Уейн.
— Определено не бих го препоръчал.
Силви се занимаваше с подготовката на гумираните костюми, плавниците и маските. Приближи се до Макгрегър, кимна леко към Моника и прошепна:
— Не я харесвам.
— И аз — отвърна Макгрегър.
— Не ти вярвам.
— А би трябвало.
Отне им час да стигнат до носа. Продължиха още на изток, минаха отвъд далечния риф и Макгрегър се качи на мостика. Имаха полароидните снимки, които щяха да им помогнат, но най-добрият начин да се открие потъналият кораб си оставаше да се качиш високо на мостика и да погледнеш надолу.
Водата беше чиста. От седмица не беше имало бури и под тях можеше да се види шелфът на рифа с полюляващата се растителност и след това стръмният склон, който чезнеше надолу в тъмната синева.
Отне им половин час обикаляне, преди да успеят да намерят мястото. Кърмата, която беше на по-плитко, се виждаше съвсем ясно. Носът беше на по-дълбоко и се губеше в синевата.
— Тук е — каза Макгрегър. Момчето на носа пусна котвата, като броеше възлите на въжето, докато тя потъваше.
— Колко е дълбоко?
— Двайсет.
Макгрегър се обърна назад към Йомън, който се беше навел от кърмата и гледаше надолу през тръба със стъкло отпред. Йомън се изправи и го погледна.
— Тя е, мой човек.
Двигателите минаха на празен ход и после спряха. Йомън започна да облича гумирания си костюм. С помощта на Силви нагласи тежките бутилки за въздух на гърба си, прекара отпред маркуча с мундщука, преметна прикрепващия ремък през шията си и всмука от дихателната смес. Чу се шумно съскане, щом пое въздух.
Макгрегър слезе от мостика и започна да се облича.
Уейн се приближи и каза:
— Още едно нещо. — Държеше схема на палубата на яхтата. — Особено сме заинтересувани от две неща долу. Първото е една нова скулптура, която собственикът е купил наскоро. Качили са я в Неапол — модерна работа, изработена от хром. Иска да я извадим, преди да е започнала да корозира. Намира се тук, в главния пътнически салон. — И посочи на картата.
— Ще я намеря — каза Макгрегър.
— Другото нещо е сейфът. Той е ето тук отзад, също в пътническия салон. Но за него ще се тревожим по-късно.
— Голям ли е? — попита Макгрегър.
— Не много. Всъщност е доста малък.
— Какво има в него?
— Не знам — отвърна Уейн. — Но брат ми си го иска.
— Ако са бижута, можем да го отворим и да ги извадим…
— Не, той иска да го извадим, без да го отваряме.
— Добре — каза Макгрегър. — Ще го обсъдим по-късно, следобед.
Йомън вече пристъпваше тромаво по кърмата, като дишаше през регулаторния клапан на съскащи пресекулки. Обутите му в плавници крака пляскаха по палубата.
Макгрегър надяна въздушните бутилки и усети тежестта им върху гърба си. Презрамките се врязаха в раменете му даже през гумата на водолазния костюм. Затегна презрамките с токи за бързо разкопчаване. На повърхността бутилките бяха ужасно тежки; под вода се усещаха много по-леки.
Всмука малко от студения сух въздух, изпусна го и нахлузи маската на лицето си. После тръгна по кърмата към Йомън.
Йомън кимна, усмихна се, захапал със зъби регулаторния клапан, постави ръка върху маската си и се преметна назад през борда на кърмата. Чу се как цопна. Макгрегър изчака, без да се обръща назад. Гледаше напред към Силви, Моника и Уейн.