— Изобщо не разбирам — отвърна Хортън. — Ти не говореше такива неща преди да заминете с Арън за Вашингтон. Нито когато дойде тук и ми разказа за застраховките си.
— Това беше грешка от моя страна. Но ще я поправя.
— Ще я поправиш ли? С кого си разговарял, Карл? Чии са тези думи?
— Виж, Джефри…
— Казваш, че вярваш на Бреланд и Степак. Добре. Ами ако след две години вместо тях на власт дойдат нови Никсън и Халдеман? Или някой от ония побъркани от Капитолия? Наистина ли смяташ, че това не може да се случи тук? Не биваше да накланяме везните на своя страна, Карл. Еднакви правила за всички, забрави ли? Какво е станало с теб?
— Накараха ме да разбера… някои въпроси, които сме пропуснали в ентусиазма си.
— Какво искаш да кажеш?
— Враговете, с които се борим. Истинското зло, което ни заплашва. Хора, за които никога не си чувал. Истории, които не показват по новините. — Броуиър се намръщи и поклати глава. — Неща, които ми се ще да не знаех.
— И кой те накара да ги разбереш?
— Ходих в Принстън. Генерал Степак дойде да поговори с мен заедно с един полковник от научния институт на армията.
— Защо?
— Аз… Те се интересуваха от напредъка ми. И Степак искаше да ме запознае с полковник Уайс, защото току-що го бяха назначили за свръзка с нашия проект.
— И не са ти казали нищо за сигурността, така ли?
— Ами… генералът наистина поиска уверението ми за това какво споделям с колегите си.
— Защото се страхуват от Уилман. Сигурно са разбрали, че могат да те убедят, че постъпваш правилно, като им казваш какво знаеш за намеренията му.
— Виж, сигурен съм, че те имат по-добри източници на информация за сенатора и неговата дейност от моите — възрази директорът.
— Но все пак си говорил за него.
Броуиър започваше да губи хладнокръвието си и гласът му звучеше отбранително.
— Разговорът стана доста дългичък. Изпихме две канички кафе.
— Карл, помисли. Те са се чудили за научния архив. Искали са да знаят какво има там и у кого е. Прав ли съм?
— Не, не. Полковникът ми даде един номер, на който да се обадя, ако открия изтичане на информация — рече Броуиър. — И вече се канеха да си тръгват, когато…
— Когато ти си им казал, че Уилман има данните. Казал си им, нали? Така си „поправил грешката си“.
— Ако беше чул…
— Питаха ли те за Горди?
— Не. Бог да ми е на помощ, Джефри, аз сам им разказах за него.
Хортън удари по масата и стресна закусващите на съседните маси. Гневът дълго не му позволи дори да погледне Броуиър.
— Джефри, разбери…
— Не искай това от мен — рязко каза Хортън. — Кога беше този „разговор“?
— Може би преди седмица — чакай да помисля, беше вторник…
— Копеле. — Хортън гневно разтърка очи, после отблъсна стола си назад и се изправи.
— Къде отиваш?
— Може още да не са го прибрали. Може да чакат, докато се уверят, че ще успеят едновременно да стигнат до всички копия на архива.
— Ще му се обадиш ли?
— Ще опитам. Ако това те безпокои, сигурно ще е по-добре да се обадиш на полковник Уайс и да предадеш и мен.
— Виж, съжалявам, Джефри…
Мъката на по-възрастния мъж беше толкова очевидна, че Хортън неочаквано омекна.
— Изглежда, че са хвърлили доста усилия да ни проучат — навъсено рече той. — Предполагам, че скоро ще открия доколко са успели.
Нито личният комуникатор на Джефри Хортън, нито служебният на Пристройката осъществи връзка с Гордън Грийн. Първият съобщи, че Грийн не е в мрежата, и попита дали да предаде съобщение, когато абонатът се активира. Вторият заяви, че номерът на Грийн не съществува.
Хортън не им повярва и опита два частни сървъра — и чу още две версии. Първият неуспешно се престори на телефонния секретар на Грийн, макар че гласът бе съвсем различен.
Другият — собственост на организацията „Свободни комуникации“ — направо съобщи, че „федерална правоохранителна институция е издала заповед на базата на параграф двеста и девет за проследяване на всички, опитващи се да се свържат с абоната“. Хортън смътно си спомни, че параграф 209 е прибавен към правилника на Федералния комитет по комуникациите като средство за изкореняване на дигиталната порнография. „Според нас параграф двеста и девет е противоконституционен. Ние протестираме срещу тази потисническа намеса в свободните и лични комуникации и настояваме да присъедините гласа си към кампанията за защита на свободното слово. За да качите адресен списък, натиснете клавиш…“
— Май все пак няма нужда да им даваш името ми, Карл — измърмори Хортън и затвори.
Имаше още една възможност, въпреки че Хортън нямаше как да се увери, че е успял. Тъй като бе очаквал да го прекъснат, Грийн беше дал на Броуиър кратък списък с фалшиви имена, код и малък наръчник по пращане на анонимни съобщения.