Като се вземеше предвид, че имаше над хиляда лицензирани денонощни информационни, рекламни и развлекателни канали, плюс близо шестдесетте хиляди незаконни на подземната мрежа, за всеки, включително за президента на Съединените щати, беше истинско предизвикателство да привлече вниманието едновременно на повече от няколко процента от населението.
Естествено няколко процента просто не следяха мрежата. Някои от тях активно участваха в кампанията срещу „мрежовия разум“, който основателят на „Да дръпнем шалтера“ Майкъл Адамсън определяше като „онова състояние на маймунска самозадоволителна свръхстимулация, което издига развлечението над всичко друго — особено над амбицията и напредъка“. Но повечето от противниците на мрежата просто се оттегляха в някое от изолираните селца на движението „Добре дошли“. В тях се допускаха само аналогови комуникации, чрез които поддържаха връзките помежду си и се грижеха Земята да продължава да изпраща сигнали към звездите.
Една седма от семействата можеха да си позволят или се интересуваха само от елементарните мрежови услуги, включени в основната домашна телекомуникационна сметка. Новини 1, Новини 2, Разговор 1, Разговор 2, Изкуства 1, Факти, Търсачка, Образование и Мултимейл полагаха основите на интерактивността в холовете на двете прослойки на долната класа, които бяха оцелели — едната икономическа, другата интелектуална. По ирония на съдбата тъкмо ограничените им възможности правеха достъпа до тях най-лесен. Те бяха основните кабелни абонати, пасивни гъби, попиващи издържащите се от реклами предавания.
Но отличните връзки със света бяха инвестиция, която правеха семействата от средната класа, която семействата от горната класа приемаха за даденост и от която зависеше всеки модел на модерно образование. Мрежовата грамотност ги правеше по-скоро участници, отколкото зрители и отваряше вратите на дигиталните и виртуалните библиотеки по земното кълбо. Тя също разделяше публиката на милиард дяла и не позволяваше почти на никого пасивно да приема нефилтрирана информация в реално време.
До този момент нито едно медийно събитие на новото хилядолетие не бе привличало вниманието на петдесет процента от публиката. Последното, събрало десет процента, беше финалът на Световната купа по бейзбол между Шотландия и Съединените щати преди три години. Пет години преди това земетресението в Санта Роса, потопило северната част на Голдън Гейт, бе събрало тридесет процента.
Макар да съзнаваше трудностите, Марк Бреланд искаше да постигне нещо повече, отколкото с обръщението си към нацията, и затова настояваше хората му да положат всички усилия.
— Хората трябва да го чуят лично — семействата да го гледат заедно, да го наблюдават всички в баровете, да го предават по всички екрани. Като разговорите край огнището на Рузвелт и кацането на луната — заяви президентът. — Искам възможност пряко да се обърна към всички, така че първи да го чуят от мен, а не от някое сдъвкано резюме.
— Не можете да промените навиците на хората — пренебрежително отвърна шефът на кабинета Ричард Нолби. — Няма да ги накарате да седнат и да гледат как някой им приказва — даже да е триизмерен и във виртуален истински ръст. Още щом се опитат да зададат въпрос, ще разберат, че това е лекция, а не разговор. Мисля, че трябва да сме доволни, ако съберем четиринайсет процента — не беше малко да убедим четирите най-големи лицензирани канала да се съгласят да предават речта. И според мен все още можем да уговорим „Финансови новини“ и „Световен пазар“ да отделят на речта ви един прозорец, което ще вдигне процента над шестнайсет.
— Не е достатъчно — каза Бреланд.
— Рекламата ни ще продължи чак до самото начало — каза шефката на пресцентъра Ейми Рочет. — Мисля, че все още имаме шанс за двайсет процента. И след това речта ще се разпространява изключително масово — моделирам я с ускорените алгоритми, което значи, че до три дни за нея ще знаят седемдесет процента.
— Искам седемдесет процента до края на речта — настоя президентът. — До утре ще съм или герой, или злодей за милиони хора, които от изборите насам не са се сещали за мен. Искам възможност да спечеля колкото може повече от тях. Искам да запомнят къде са били, когато са чули за това. Искам речта ми да е тема на разговор номер едно през нощта в спалните и по мрежата и утре сутрин в метрото.
— Искате проценти като на масмедиите, а масмедии вече не съществуват — възрази Рочет. — Всичко е програми с тясна насоченост и интерактивност. Ако хората не искат да ви гледат, как да ги принудим?