— Каналите нямат ли някакви договорни задължения в областта на гражданските услуги? Няма ли начин да ги принудим да предават речта?
— Имаме Системата за извънредни предавания — отвърна генерал Степак. — Обаче никога не сме я използвали, за да предаваме в реално време събития от такъв мащаб — по време на учебни тревоги пускаме само текстови и аудиосъобщения. Ако обявим речта ви за СИП, може да отблъснем всички.
— Това ще е катастрофално — каза Рочет. — Нула процента публика — сто процента разгневени.
— Можете ли следобед да направите проверка в по-малък мащаб? — попита Бреланд научния си съветник.
В първия момент Тетълбаум не разбра, че въпросът е насочен към него.
— Можем, господин президент. Но това няма да ни покаже нищо. Тъкмо в мащаба е потенциалният проблем.
Бреланд изсумтя недоволно и отново се обърна към другите.
— Нещо друго освен тази неясна вероятност пречи ли ни да обявим речта за СИП? Защо досега не сме говорили за това?
— Това във всички случаи ще разгневи милиони — отвърна Рочет. — Общностите от Подземната мрежа мразят да блокират сървърите им поради каквато и да било причина. Едва понасят трийсетсекундните тестове — една двайсетминутна реч ще ги накара да организират импийчмънт, ако не и революция.
— Четирийсет и пет минути — поправи я Бреланд. — А може би и малко повече.
Рочет потръпна.
— Сериозно ли говорите, господин президент?
— Защо, не трябва ли?
— Хм, господин президент, мога да ви обещая четиринайсет, евентуално шестнайсет процента в началото. Но ако продължите четирийсет и пет минути, ще имате късмет да задържите вниманието на пет процента до края. И на другия ден няма да получите цифрите, които искате. Нещо повече, ако започнете зле, никога няма да можете да поправите положението. Просто не бива да очаквате толкова много от хората.
— Тъкмо обратното — според мен вие не очаквате достатъчно от тях — възрази Бреланд. — Освен това смятам, че не разбирате какво е заложено — и поемам вината за това. Имате ли намерение да гледате речта ми довечера?
— Разбира се, господин президент.
— Добре. Някой да ми каже дали плащаме на лицензираните канали за загубите им, когато предават речта „За състоянието на Съюза“.
— Не. Тъкмо затова не можем да накараме никой с развлекателен лиценз да я предава — отвърна Рочет.
— Плащаме ли на „Дриймуъркс“, „Сони-Фокс“ и „Алайънс“ да предават тазвечерната реч?
— Да, господин президент.
— Тогава ще платим на всички — каза Бреланд. — Уведомете каналите, че обявяваме СИП за един час с начало девет и половина. Съобщете им, че ако оставят системите си включени и не ни прекъсват, ще им платим обичайната сума плюс двайсет процента отгоре — за технически услуги. Каналите, които вече са се съгласили, получават петдесет процента отгоре.
— Отказваме ли се от рекламната кампания? — попита Рочет.
— … Категорично не. СИП само може да ми осигури техните екрани. Остава да накарате хората да седнат пред тях — каза президентът. — Що се отнася до Подземната мрежа, пуснете вестта, че за известно време тази вечер ще ни трябва тяхната честота. Внимателно обмисленото предварително предупреждение би трябвало да уталожи поне част от негодуванието. И непременно трябва да ги поканим да дойдат от другата страна — можем да пуснем някой и друг намек за Спусъка и писмото на Грийн, без да ги назоваваме.
Шефката на пресцентъра знаеше, че Бреланд е труден клиент, ала дори той рядко отхвърляше съветите й.
— Не искам да проявя неуважение, господин президент, но убеден ли сте, че това обръщение ще отговори на очакванията, които се опитвате да породите? — попита тя. — Няма ли да е по-добре да не бързаме толкова, а първо да се насочим към най-съчувстващата ви аудитория и да я използваме, за да разпространи популярността ви?
Бреланд сам беше написал речта си и Рочет не бе сред малцината, които бяха виждали дори част от нея. Но дори да се опитваше да си осигури тази чест, тя напълно се провали.
— Не се грижете за това — отвърна президентът. — Моята работа е да прочета обръщението. Вие ми осигурете очите и ушите. От мен зависи да спечеля сърцата и умовете им. — Той се усмихна и със заучено безразличие сви рамене. — А ако не можете, навярно мястото ми не е тук. Хайде, действайте — остават ни само дванайсетина часа.
Марк Бреланд дни наред бе спорил със себе си в опити да определи най-подходящото място, от което да изнесе речта си. Трябваше ли да се обърне към Конгреса от трибуната на Сената с надутата официалност на съвместно заседание? Това прибавяше непредвидимия фактор на живата публика — петстотин тридесет и девет души, които не му дължаха нищо и от които той щеше да поиска много.