Той излезе иззад катедрата, отиде до ръба на трибуната и остави пистолета там. Стрелецът се приближи и остави карабината си до пистолета.
— Квестор, можете да ги вземете — каза Бреланд. Когато квесторът неуверено закрачи напред от дъното на залата, президентът се обърна към мъжа с оранжевата жилетка. — Благодаря за помощта, майор Имхоф.
Имхоф отдаде чест и напусна трибуната. Публиката вече кипеше от очакване. Мнозина бяха направили връзката между думите му и слуховете през последния месец. Бреланд почти чуваше шепота: „Спусъка — той говори за Спусъка. Писмото на Грийн не е било измама…“
— Така е по-добре — рече президентът, когато се върна зад катедрата и квесторът взе оръжията. — Чувствам се по-спокоен без пистолета в ръката ми — и без пушката, насочена срещу мен. Защото аз не искам да живея така. Предполагам, че малцина от вас искат.
— Стигнах до мисълта, че сигурността, която ни дават нашите оръжия, не е истинска. Тя е заблуда — сянка на истинската сигурност. Едно въоръжено общество не е цивилизовано — то е убийствено, ужасено общество. Босна през миналия век, Кашмир и Египет през нашия. И Америка през двата.
— Оръжието е първото решение на нашата страхлива потребност от самозащита. То също е първото решение на престъпниците, за да ни наложат своята воля.
— Какъв избор имаме ние? Можем също да се въоръжим — или да се превърнем в бегълци, криещи се в домовете си, напускащи военните зони.
— Но и в двата случая изходът може да е фатален. Както и става — при това прекалено често.
До този момент огромният екран на стената зад Бреланд показваше президентския печат. Сега се появи дигитална карта на петдесет и двата щата, бяла на син фон, като щатските граници бяха очертани с черно. Започнаха да изникват червени точици — наглед случайно, илюзия, развенчана от бързо променящия се брояч, появил се под полуостров Флорида, чиито големи цифри също бяха червени.
— Няма тържествена стена от черен мрамор за жертвите в нашата нецивилизована война — техните малки паметници са пръснати по гробищата от Атлантика до Пасифика — продължи Бреланд. — Но ми се иска да имаше такъв мемориал, защото тогава щях да мога да забравя цялата статистика и просто да ви го посоча и да ви помоля да го обиколите от единия до другия край. Тогава щяхте да разберете защо трябва да се промени нещо.
— Но самият паметник никога няма да бъде завършен. Той бързо ще стане много по-голям от Виетнамския мемориал. Всъщност всяка година ще трябва да прибавяме по още една част, голяма колкото Виетнамския мемориал.
— И това продължава вече близо век — американската Стогодишна война.
— Дори през най-тежките години от онзи ужасен виетнамски конфликт жертвите в джунглите и оризищата в Югоизточна Азия са били по-малко от половината от загиналите по улиците и в домовете на Америка. След петнайсет години сражения на Стената са изписани имената на петдесет и осем хиляди ветерани. През същите онези петнайсет години Америка е погребала близо половин милион цивилни жертви на нашата вътрешна война — девет пъти повече.
— Даже да вземем първия ден на новото хилядолетие като отправна точка за нашия Граждански мемориал, ще ни трябва стена, която изцяло ще загради Огледалното езеро — и ще трябва да е висока пет метра.
Броячът зад Бреланд все още се въртеше и точиците продължаваха да се появяват. Сега по големите градове пълзяха грозни тъмночервени петна, дори по-слабо населените щати бяха осеяни с червено.
— Всяка година нашите оръжия убиват толкова хора, колкото СПИН-ът по време на своята кулминация, повече от нашите коли, два пъти колкото алкохола и четири пъти колкото наркотиците.
— Миналата година броят на жертвите се нарежда на трето място в историята ни: четирийсет и шест хиляди триста четирийсет и една.
Бреланд замълча за миг и се обърна към дисплея. На картата се появяваха последните пет хиляди жертви. В залата цареше абсолютна тишина. По-късно президентът щеше да научи, че дори коментаторите са забелязали почтителното мълчание.
— Ще ни трябват три дни само за да прочетем имената им от тази трибуна. Ще ни трябват месеци, за да ви разкажа съдбите на всички тези хора. Но не мога да позволя да останат цифри, безименни и безлики. — Той вдигна ръка и посочи с лазерна показалка една точка в Айдахо. Дигиталното увеличение превърна точката в снимка на бял мъж с напомнящо на бухал лице, рошава руса коса и широка усмивка.