— Искам ясно да заявя, че утре не е първият ден на Утопичните американски щати. Спасителният щит няма да ни направи по-морални хора, нито ще реши конфликтите, които прекалено често водят до насилие. Той не е вълшебна пръчица, която ще сложи край на убийствата, самоубийствата, глупостта и алчността. Той не е гаранция — а само средство, което можем да използваме, за да създадем по-добро общество. Ще трябва много да работим и бързо да се развиваме. Ще трябва да направим някои компромиси и да се приспособим, за да направим това общество истинско.
— Но аз съм убеден, че тези компромиси ще са по-малки от онези, които вече правим. Помислете за всички места, на които сте свикнали с детекторите за метал, с претърсването на чантите ви, с въоръжената охрана. Помислете за всички онези случаи, в които сте се страхували. Това приспособяване не е нищо в сравнение с приспособяването на четиридесетте хиляди семейства годишно, които изгубват баща, майка, дете, брат или сестра, съпруг или съпруга.
— Бенджамин Франклин ни е предупредил: „Онези, които могат да се откажат от свободите си, за да получат малко временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност“. Духът на Франклин вече може да почива в мир, защото спасителният щит обезсмисля старото уравнение на замяната на свободата за сигурност. Ние можем и ще имаме и двете. Това е обещанието на спасителния щит, това е и моето обещание към вас.
— Благодаря ви и бъдете благословени.
Последвалите овации бяха безпрецедентни в историята на Конгреса — или поне ненадминати в спомените на най-възрастните присъстващи. Ръкоплясканията нямаха партийна окраска и продължиха повече от десет минути, дори след като Бреланд напусна трибуната, за да бъде незабавно заобиколен и почти смазан от ръководството на Сената и Конгреса и хората от първите редове.
После изневиделица се появи сенатор Гроувър Уилман и пое на плещите си задачата да проправи път на президента. Бреланд бавно тръгна към двукрилата врата. Вицепрезидентката наруши парламентарната процедура и едностранно обяви сесията за закрита.
Ейми Рочет и Арън Голдстийн чакаха Бреланд в лимузината му. Голдстийн беше изгубил дар слово, но трескаво стисна ръката на президента с две ръце и му благодари с насълзени очи.
— Беше… ами, беше невероятно — каза шефката на пресцентъра. — Процентите ни бяха гарантирани, за това си платихме, но рейтингът… Цифрите продължиха да се покачват от началото до края, като че ли хората се обаждаха на приятелите си и ги питаха: „Гледате ли речта?“ Сбърках, господин президент. Сбърках, а вие бяхте прав.
Бреланд с уморена усмивка се отпусна на възглавниците.
— Боя се, че още е прекалено рано, за да сте сигурна, госпожо Рочет. Но все пак ви благодаря.
— Казвам го съвсем искрено — отвърна тя и се наведе към комуникационния център на колата. — Искате ли да гледате някой конкретен канал? За реакцията и анализите?
— Не, благодаря. Ако приказват само за мексиканската ни сценка с майора, не искам да знам за това поне до утре.
— Утре няма да е толкова бурно — каза Рочет. — Ще получа реална представа за това как сме се справили и къде отиваме оттук нататък до… да речем, десет часа. Може ли да се срещнем тогава?
— Ще ви чакам — каза президентът и затвори очи.
Тази нощ повечето от хората на Ейми Рочет нямаха време за сън.
Веднага след речта бяха най-заети Изправените, които даваха интервюта и участваха във виртуалните дебати.
С напредването на нощта бремето се прехвърли върху Седящите, които бяха започнали да работят в дискусионните клубове на Подземната мрежа часове преди обръщението. С дискретно свити знамена и анонимност, защитена от псевдоними и най-добрите технически средства на НУС, Седящите откриваха и осветляваха темите, които Рочет искаше да се разискват.
За тази цел тя следеше списъка от заглавия и често използвани изрази. Списъкът се оглавяваше от „Мястото на децата ни не е на бойното поле“, технически неточното „Това не е контрол на оръжието — това е контрол на куршумите“ и „Мъртъвците не се нуждаят от права и нямат свободи“.
Наблюдателите-аналитици поеха щафетата в малките часове на нощта, подреждаха и класифицираха, търсеха точките на кристализиране, където обсъжданията преминаваха в спорове и мненията започваха да заемат двете крайности. Тогава изчезваше неувереността — почти сякаш е част от функция на квантова вълна — и се определяха позициите на малцинството и мнозинството.