Хортън въпросително погледна присъстващите, помисли и каза:
— Не искам останалите от екипа да си помислят, че се опитвам да си присвоя всички лаври.
— Ами тогава поговорете с тях и им обяснете положението.
Джефри кимна.
— Но също не искам да оставя без отговор и обвиненията.
— Абсолютно вярно — каза Рочет. — Не бива да им давате последната дума. Всичко е въпрос на възприятия.
— Мислех, че става дума за истината — рече Хортън.
— Много често не е така — отвърна тя. — Но винаги се опитваме да започнем с нея.
— Значи решихте, така ли, Хортън? — попита президентът.
— Да.
— Добре — Рочет се изправи. — Тогава елате в кабинета ми и да се хващаме на работа.
Като Пикасо, рисуващ фигури във въздуха, Ейми Рочет беше художничка, която твореше в преходното и нематериалното — впечатления, възприятия и — когато се налагаше — илюзии.
За една нощ тя подготви сценарий не за обикновен политически дебют, а за коронясване на герой. Когато министерството на търговията отказа за такъв кратък срок да даде на Хортън национален медал за техника, тя претърси архивите на Белия дом и откри документ за по-стара награда — президентски медал за научни постижения. После събра ентусиазирана публика от средните етажи на външно министерство. Двамата живи американски лауреати на Нобелова награда за мир бързо бяха докарани в града, за да седят на първия ред и публично да стиснат ръката на Хортън.
Обичайните речи бяха написани от щатните служители, но Рочет лично накара Джефри да прочете своята и я преработи на основата на забележките му, за да я опрости и да я направи по-близка до неговия стил. И лично избра представителите на медиите, които да бъдат поканени на награждаването, и даде тричасово изключително интервю на един особено доброжелателен кореспондент от „Бъртълсман Уърлдуид“.
Единственото, което не можеше да направи, мрачно си мислеше тя, докато гледаше гората вдигнати ръце, беше да отговори на въпросите вместо Хортън. Той имаше същите недостатъци като Бреланд — бе прекалено истински, за да запомни някой излъскан отговор, прекалено честен, за да избягва политическите капани. За разлика от президента обаче Хортън беше аматьор. Тя можеше само да се надява, че няма да си причини прекалено сериозни щети.
Рочет посочи с ръка най-големия според нея противник и каза:
— Да, Ричард, първият въпрос е твой.
— Доктор Хортън, сенатор Уилман твърди, че спасителният щит е отговорът на пацифистките молитви. Обсъждали ли сте това или със сенатор Уилман, или с Бога, и смятате ли, че глобалното разоръжаване е реалистична цел?
„Хайде, давай: няма нужда да отговаряш на всичко…“
— Не познавам сенатор Уилман — отвърна Хортън. — Но съм абсолютно сигурен, че Бог е на страната на мира. Не мога да кажа дали глобалното разоръжаване е реалистично. Мога обаче да кажа, че екипът на спасителния щит ще е щастлив, ако нашето откритие насочи света натам.
„Не е зле. Сега следващият…“
— Доктор Хортън, Алфред Нобел е направил състояние, като е продавал динамит и на двете страни в няколко войни през деветнайсети век. Ще приемете ли Нобелова награда за това, че сте открили противодействие на динамита, или това според вас ще са кървави пари?
— Нобел е казал на своята приятелка графиня Берта фон Сутнер, че му се иска да може да създаде машина или материал, който да направи войната невъзможна. Изглежда, е мислил за възпирането — взаимно гарантираното унищожение, — но аз смятам, че всеки, който е почетен от неговата фондация, има всички основания за съмнение.
„Чудесно. А сега е ред на третия…“
— Доктор Хортън, какво предпочитате да спечелите — Нобелова награда за мир или за физика?
— Не мисля за това — отвърна Джефри. — Моята работа е науката, а не наградите.
Следваше представител на университетската преса.
— Кои са вашите идоли, доктор Хортън?
— Мисля, че хората в моята професионална област не могат да си позволят да имат идоли. Но съм задължен на всичките си учители и на всеки новатор, който е разгадал част от загадката и е предал тази информация на нас.