— Да. Този вариант се казва „Разузнавателна пехотна машина“. Също е за петчленен екипаж — шофьор, картечар, втори картечар и двама стрелци. Започнахме да ги доставяме миналия май — сегашният ни договор е за хиляда и триста броя от всички варианти. На равно вдига сто километра, изкачва се под ъгъл петдесет градуса, минава през плитки водни препятствия. Но всичко това ти е известно, предполагам — нали ти води борбата за съкращаване на бройката от хиляда и петстотин на хиляда и триста.
— Не беше лично, Джулс — отвърна Уилман. — И никога не съм твърдял, че качеството на „Алайд Дженеръл“ не отговаря на цената.
— Знам — каза Мърчант, натисна педала и насочи колата към пътя, който изчезваше в гората на запад от паркинга.
— Просто за пръв път лично виждам такава машина.
— Аз обаче исках да ти покажа нещо друго. Заравял ли си се достатъчно дълбоко в секретните документи, за да прочетеш за нещо, наречено „василиск“?
— Не. Бях зает с други неща.
Мърчант кимна.
— Е, ти си стара пушка и мислех, че може да искаш да хвърлиш едно око на прототипа. Нямаше да мога да ти го покажа, ако не беше в комисията за секретния бюджет, нали разбираш. — Той намали скоростта и влезе през двойния портал в по-строго охранявания полигон. — Някога гледал ли си ония безумни състезания, в които целта е да изкараш по-надалеч снегоход в открита вода?
— Естествено — отвърна Уилман. — Макар че човек се чуди кой го е измислил и защо му е харесало.
— Сигурно някой шестнайсетинагодишен хлапак, я пиян, я умиращ от скука. Или и двете. Така или иначе, това е василиск — по името на оня гущер, дето тича по вода. По същество е танк „Брадли“ на диета и стероиди — пълна синтетика, пластмасова броня, херметично затворено шаси.
— Искаш да кажеш нещо като лек танк, който може да плава, така ли?
— „Плава“ не е точната дума. А, стигнахме — седми участък. Можеш да го видиш сам.
Слязоха, Мърчант предаде волана на един шофьор изпитател, и последваха василиска до отдалечен район на полигона, където имаше хълмове, храсти, река и изкуствено езеро. Екипажът на бронираната машина проведе демонстрация, която изпълни смаяния Уилман с почти момчешка радост.
Василискът се изкачи по стръмни скали, повали малко дърво, профуча по неравен път и после прелетя над реката, без да забавя ход, като изхвърляше зад себе си струя вода. Накрая пресече най-широката част на езерото, зави и пое назад. По средата спря и потъна по-дълбоко, но въпреки това остана на повърхността. С движещи се в противоположни посоки гъсеници, той направи пълно завъртане по посока на часовниковата стрелка, после обратно. Куполът му се завъртя и двадесет и пет милиметровото оръдие стреля по мишена някъде на запад. Откатът почти не се забелязваше. Василискът потегли напред и изскочи от водата.
— Опитай същото с друг танк! — гордо каза Мърчант.
— Може ли да се изкачи по стръмен бряг?
— Разбира се. Стига да стигне до водата с купола нагоре, няма да потъне.
— Впечатлен съм. Невероятна машина — призна Уилман. — Нямаше да ни трябват в Ирак, но почти навсякъде другаде — имаш подвижността на машина на въздушна възглавница, без ефекта на хокейната шайба.
— Благодаря — отвърна Мърчант. — Реших, че трябва да го видиш преди да последва примера на В-49 — нарязан за вторични суровини или пратен в музея на историческите куриози.
— Какво?
Приятелят му посочи с глава надясно и двамата бавно закрачиха по бетонния бряг на изкуственото езеро.
— Василискът трябваше да замени двата варианта на „Брадли“. Но в понеделник ми съобщиха, че поръчката за следващите шест прототипа е спряна и цялата продукция е под въпрос — Пентагонът преоценявал всички военни платформи. Всички договори, които го позволявали, били замразени.
— Нищо чудно, нали?
— Не. Но изглежда, че много от проектите никога няма да бъдат подновени, включително този. А ако нямаме вътрешно производство, никога няма да получим лиценз за износ, даже за продажба на приятелски страни — което значи край на една инвестиция от четиристотин милиона долара и производствена линия, която можеше да ни донесе двайсет милиарда долара и да осигури работа на шейсет хиляди опитни работници. Няма да има какво да им предложим.
— Да не би да искаш да ме накараш да изпитам угризения? Или ме молиш за нещо? И в такъв случай сигурен ли си, че мога да ти го дам?
— Моля те за приятелски съвет — нищо повече — отвърна Мърчант. — Гроувър, прекарах почти цяла седмица във Вейл, където водих частни разговори с някои познати с подобни проблеми. Накрая не успяхме да решим как да реагираме. Разотидохме се, да речем, дълбоко разделени, и изключително загрижени.