По ирония на съдбата едно от убежищата, които откриха за него, бе Западна Европа. Бреланд беше по-популярен в Кьолн, отколкото в Чикаго, по-уважаван в Бон, отколкото в Бостън. Всички държави от Европейския съюз отдавна се бяха отказали от споровете си за частното притежаване на оръжие — и бяха отсъдили в полза на обществената безопасност. За типичния гражданин на Англия, Германия или Франция бе трудно да разбере, че американският президент може да има проблеми, тъй като е предложил отдавна закъсняло решение на един грозен порок на Америка.
Ала в популярността му имаше нещо повече от обикновено съчувствие към един несправедливо оклеветен човек. Повечето от същите тези държави от Европейския съюз десетилетия наред се бяха борили с градския тероризъм и подарения им от Бреланд Спусък беше осигурил на полицията мощно ново оръжие срещу автомобилите бомби и експлодиращите писма. И за разлика от Америка, тук никой не протестираше срещу творческото и агресивното използване на Спусъка.
Наследници на Модел I бяха заровени под десетки кръстовища в Париж и още три френски града и образуваха мрежа, която изключително затрудняваше пренасянето на бомби. По железопътните линии и в магистралните тунели в швейцарските Алпи имаше контролни пунктове с мощни излъчватели. Големи райони от Лондон, Белфаст, Женева, Амстердам, Рим, Варшава и Берлин бяха евакуирани и проверени за неексплодирали боеприпаси, след което бяха поставени под постоянната защита на Спусъци.
Създаването на тези „безопасни зони“ представляваше пресметнат риск и имаше известен брой жертви, въпреки проверките с детектори за метал и скенери за магнитна аномалия — една черква от тринадесети век в Болоня, „Сан Франческо“, и един десетгодишен административен център в Бон частично пропаднаха в кратерите, оставени от дълбоко заровени бомби, а пожарът, подпален от бойна глава У-1, избухнала под мазето, нанесе сериозни щети на жилищен блок близо до Парламента. Но обозначените със синьо-белия символ с гълъба на Бреланд безопасни зони бяха толкова популярни сред туристите и местните жители, че тези загуби не попречиха на програмата.
В същото време полетата и горите из целия европейски континент бяха прочистени от бомбите и снарядите, останали от почти два века войни. Оказа се, че в земята все още лежи смайващо количество експлозиви и работата се превърна в зрелищно събитие, редовно осигуряващо богат материал за мрежата.
Извън Европейския съюз подобни „контратерористични операции“ и „забранени зони“ започнаха да се появяват край Нил, където новото демократично правителство на Египет искаше да върне западняците при пирамидите и храмовете, в Сараево, чиито жители бяха решени да възстановят своя красив космополитен град отпреди първата гражданска война, и в Сингапур, който се бе обградил с „крепостен ров“ от спусъчно поле и се беше обявил за „островен град на мира“.
Правителствата на повече от дванадесет островни държави в Далечния изток — от Соломоновите острови до Филипините — разчитаха на Съединените щати и Япония да се върнат и да разчистят не само бойните полета, но и териториалните води, в които се бяха сражавали, и флотът на САЩ бе започнал да изпитва спусъчен трал в Гуадалканал. Премиерът на повторно обединения Виетнам се обърна със същата молба към правителствата на Франция и Съединените щати.
Гледана от окръг Юрика, Принстън или от имението на Голдстийн в Мериланд, цялата тази дейност приличаше на пълно реабилитиране, гаранция, че няма връщане назад.
Ала от офисите на сенатор Уилман и „Разум срещу безумието“, генерал Мадисън и другите началник-щабове, Ансън Трип и Националния съвет за сигурност, Ричард Кареро и геополитическите аналитици от външното министерство се разкриваше друга гледка. Те не бяха загрижени за разчистването след последната война, а за предотвратяването — или ако се наложеше, спечелването — на следващата. И все още не беше ясно дали Спусъкът може да им помогне в това.
Никой в тези кръгове не вярваше, че Спусъкът ще сложи край на агресията само с мирни демонстрации. Масово се смяташе, че някой някъде ще трябва да вдигне въоръжените сили на крак. „Ще е нужна още една Хирошима“ — гласеше вледеняващият израз, който бе получил печална известност.
И те чакаха, готови за „истинското“ изпитание на Спусъка, знаейки, че ако реагират прекалено бавно или колебливо, ще трябва да го правят пак. Чакаха грохота на агресията на място, което са в състояние да достигнат навреме и със смазваща сила, грохот, достатъчно мощен, за да бъде чут от всички.