— Можем ли да пратим други самолети?
— На самолетоносача „Труман“ в Средиземно море има шест снабдени със Спусъци изтребителя — отвърна адмирал Джейкъбс. — Но са прекалено далеч. Други шест са в готовност на самолетоносача „Рейгън“, в западния Индийски океан. Със зареждане във въздуха могат да стигнат до иракско-кувейтската граница точно до изгрев-слънце, но пак ще има проблем с времето — трябва да издадем заповедта в рамките на половин час и те няма да могат да се бавят много там.
Бреланд седна на стола си до кръглата заседателна маса и каза:
— Трябва ми вашето мнение.
— Добре, господин президент — рече Степак. — Нашият съвет е да пресечем границата и да действаме превантивно. Генерал Мадисън предлага да прати по едно ято Р-22 и Г-117В след артилерията, като насочи атаката трийсет минути преди бронираните дивизии да достигнат Кувейт. Другите четири самолета в Ал-Хаяния ще покрият бронираната колона от Аш-Шабака и ще я пресрещнат на границата. Ще пратим четири изтребителя от „Рейгън“ да пресрещнат източната колона от Сафуан.
— Предвиждани загуби?
— Двайсет процента. Три самолета.
— Могат ли да свършат работата?
— Щеше да е за предпочитане самолетите да бяха два пъти повече — отвърна Мадисън. — Но ще направим всичко възможно да успеем с наличните сили.
— Може ли да сме сигурни, че това не е поредната маневра?
— Ако стреляме първи, не.
— Искам да пратим още едно предупреждение.
— Тогава предвижданите загуби ще се удвоят и не мога да гарантирам за резултатите. Препоръчвам ви да не го правите. Вече им казахте, че сме там, и им обяснихте защо. Ако им дадете да разберат, че сме наясно с маневрите им, ще изгубим преимущества, от които сигурно ще имаме нужда.
Трип се приближи отдясно на Бреланд.
— Освен това, господин президент, помислете за… — тихо каза той. — Ами ако пак ги предупредим и те наистина спрат? Това ще ни даде ли каквото искаме?
За Бреланд намекът му беше също толкова неприятен, колкото и перспективата от вражески действия на иракска територия. Той стана, отиде до картата и започна да я разглежда със скръстени на гърдите ръце. Но тя представляваше само цветни пиксели, странна шахматна дъска с екзотични пионки. Трябваше да се насили да види хората — американските пилоти, иракските танкисти, кувейтските войници и граждани, артилеристите, очакващи да са на петдесет километра от сраженията.
„В крайна сметка наистина ни трябва Хирошима. Проклети да са, че не повярваха — горчиво си помисли президентът. — Проклети да са, че са готови да вдигнат тоягата — и ме принуждават да я избия от ръцете им. А това изключва половинчатите мерки — трябва да се направи решително, така че никога повече да не посмеят да го повторят. Проклети да са…“
— Съгласен съм с плана, очертан от министъра на отбраната — без да се обръща към другите, каза той. — Пратете самолетите в Ирак.
Четирите самолета се носеха в почти пълния мрак преди разсъмване на двеста метра над пустинята. Нито един радар не ги засече, нито един часови не ги забеляза — ъглести черни силуети, разсичащи небето, изпреварващи звука от собствените си двигатели — не и преди да стане късно, и адските огнени стълбове отбелязаха местата, на които се бяха намирали камионите е боеприпаси, приготвени за огромните стоманени цилиндри на далекобойната артилерия.
Всяка експлозия сякаш се понасяше нагоре и се опитваше да сграбчи деликатните повърхности на самолета, да улучи с шрапнели въртящите се турбини и телата на пилотите. Ала скоростта ги отнесе надалеч от опасността, като че ли бяха яхнали самия хаос.
Самолетите се разделиха на двойки и прелетяха още четири пъти над огневите позиции и съседния лагер, сега осветени от ужасяващи пожари. Накрая нямаше повече взривове, защото на земята не остана нищо, което да заплашва самолетите.
Други четири призрака настигнаха плячката си по пътя Аз-Зубейр — дълъг конвой подкрепления, следващи трикилометровата колона танкове, произведени в Русия и Индия. Първият „Найтхоук“ прелетя вдясно, а вторият вляво от пътя и това бе достатъчно, за да унищожат конвоя. Двата Р-22 „Раптор“ се движеха отзад и не откриха нищо, към което да насочат своите Модели II.
Когато настигнаха бронираната колона, я завариха пръсната из пясъците. Нямаше значение. След по-малко от две минути всички танкове се превърнаха в пламтящи ковчези. Символичният картечен огън, насочен срещу самолетите през първите секунди, не нанесе щети и въпреки предаденото по радиостанцията предупреждение от конвоя, нито едно от зенитните оръдия не успя да изстреля дори само една ракета по нисколетящите изтребители.