Цялата тази припряност подхранваше очакванията за бързо решение, но такова не последва. Нижеха се месец след месец, докато накрая съдебните наблюдатели единодушно не стигнаха до заключението, че мненията на съдиите са разделени и процесът е стигнал до задънена улица.
Когато наближи краят на годишната сесия на съда, Ланкастър съобщи на Трент разпространяващия се слух, че съдиите дори не са решили кой да напише мнение. Ако това беше вярно, имаше вероятност на 1 юни съдът да се разпусне, без да издаде решение, и да продължи гледането на делото през есента.
— Какво толкова ги затруднява? — попита Трент. — Втората поправка им дава каквото им трябва. Думите на основателите са съвсем ясни. Джордж Вашингтон: „Огнестрелното оръжие се нарежда по важност след самата конституция“. Джеймс Мадисън…
— Моля те, Джон, не ми изреждай всички цитати. В края на краищата аз си направих труда да ги издиря.
— Знам — въздъхна Трент. — Но, Боже Господи, Филби, съдия Хауърд взе правилно решение за една десета от това време.
Ланкастър за пръв път не можеше да му вдъхне увереност.
— Аргументът на правителството може да предизвиква проблеми за строгите конституционалисти в съда — отвърна той. — Живеем в свят, какъвто основателите изобщо не са си представяли. Говори се, че съдиите не били разделени на две, а на три групи. Това затруднява постигането на компромис. Накрая може да се стигне до измъчено решение, което не удовлетворява никого. Мисля, че трябва да се приготвим за това.
— А междувременно федералните ни се хилят зад гърба. Фабриките работят и всеки ден се задействат нови спусъчни инсталации — горчиво отвърна Трент. — Не можем ли да направим нещо, за да ускорим нещата? Няма ли начин да въздействаме на съда? Не трябва ли всяка сутрин да чакаме на предните стъпала — шест, десет, двайсет хиляди души?
— А, естествено. И непременно носете много оръжия, които да размахвате като на оная глупава ежегодна демонстрация. Винаги е полезно да уплашиш съдията — язвително рече Ланкастър. — Джон, вече приказвахме за това преди месеци — в мазето на самия Върховен съд има Спусък, мамка му. Ако нашите хора направят нещо, което да накара съдиите да решат, че имат нужда от него, за да ги защитава от такива като нас, всичко е свършено. Свършено.
— Може би трябва да си направят отвод. Поради сблъсък на интереси — намусено измърмори Трент.
— По-добре ми кажи, че ме разбираш, Джон. Само една грешка и ще изгубим малкото преимущество, което имаме. Съдиите не са отшелници. Те знаят, че сте буйни хора, и се страхуват с лека ръка да сложат край на толкова дълъг спор. Ще им въздействате, като сте търпеливи, разумни и цивилизовани. Придържайте се към това. И направи всичко възможно да овладееш волните духове, докато не получим решението.
— Ами ако не е в наша полза?
— Тогава ще анализираме разсъжденията на съдиите и пак ще поведем борбата в друга посока.
— Значи план „Б“ е като план „А“.
Ланкастър изпъшка.
— Изгори ме на клада като еретик, Джон, но когато имаш добри адвокати, не ти трябва оръжие.
1 юни дойде и отмина, а Върховният съд нито издаде решение по делото „НОА срещу Съединените щати“, нито се разпусна за лятото. Не беше направено никакво съобщение и никой не даде обяснение защо съдът за пръв път от две десетилетия удължава сесията си. Изразът „блокирал съд“ се появи по Си Ен Ен и скоро се чуваше навсякъде.
През седмицата преди и след 1 юни Джон Трент посрещна медийното внимание с външно спокойствие. Всички искаха да знаят какво си мисли и Филби Ланкастър строго му забрани да им казва.
— Това забавяне не би трябвало да безпокои никого. То означава, че съдът разбира изключително сериозните въпроси в основата на нашия иск и ги разглежда със задълбочеността, която те заслужават — заяви Трент, застанал до новооткрития паметник на опълченците от Войната за независимост в Брендиуайн, Пенсилвания.
— Аз съм напълно убеден, че съдът ще вземе правилното решение — правилно от гледна точка на конституцията, страната и нашите граждани, чиито права са най-важни в една свободна и демократична държава — една седмица по-късно рече той, застанал до плакат с факсимиле на Закона за правата, закачен във фоайето на сградата на НОА.